Поместените стихотворения са писани от 1953 – 1960

НАРОДНА КУЛТУРА 1967

РАННА ПРОЛЕТ

Най-после слънцето излезе пак
на облачния праг
и хвърли остър поглед върху къщите.

Едва сега видяхме
колко са мръсни нашите стъкла
и колко стара прах лежи
по мебелите и по книгите.

Лято 1

На Я.

Kосата ти е изрусяла,
очите ти са тежко-сини,
а устните ти са от слюда.
Лицето ти и тялото са
като напечена от слънце керемида.
Където и да си,
зад теб блести море.
Прегърне ли те някой, ще потъне.

Малко радост

Тъжиш, че сиви облаци са скрили
днес небето
и че потокът пее сякъш в полусън.
Но наведи се тук над тез треви –
и ето:
във синьото цветче ще видиш цялото
небе бездънно.

След дъжд

Дърветата полагат внимателно
със зелени пръсти
по един слънчев брилянт
на челцето на всяка тревичка.

Колко много смирени царици!
Само да нямаше вятър…

Ужас

Една несмела бяла пеперуда
лети във въздуха лъчист.
Попадна в слънчевия кръг и –
чудно –
тя стана черна. Чисто
черна.

Лято 2

Дърветата полагат внимателно
със зелени пръсти
по един слънчев брилянт
на челцето на всяка тревичка.

Колко много смирени царици!
Само да нямаше вятър…

Астронавт

Луната е кръгла като колело.
Защо няма две луни –
да си направя колело
и да замина някъде далеч, далеч,
където
ще има само една луна?

Мистерия 1

Луната е забучена на върха
на един бор,
а планината свири тихо във
недрата си.
По сребърния път върви един
човек без глава
и се чуди:
защо няма луна?
Защо не пее планината?

Мистерия 2

Един човек на лунен лъч.

Минава над заспалото градче
и кротко си откъсва стар комин.

Очите му блестят, когато вдъхва
мириса
на прастаринни пушеци. Той
ще умре.

ПРАЗНИК

Под стъклописа на небето

 момичета със сърца от захарен

памук,

момчета със сърца като малки

котета

сред пеперудите на усмивките.

И една стара жена, която слуша

на прозореца към здрачения

вътрешен двор

тиха хармоника, която събужда

в сърцето й

спомена за някое ручейче.

ПОДЛОСТТА НА ОБЛАЦИТЕ

Сега, когато слънцето владее още

над сияйното небе и над морето,

те са на хоризонта – ниско, ниско,

преструват се на бели и невинни.

Ала почакайте две-три недели само,

да дойде есента с кълчищената риза

и да ги поведе в атака срещу

слънцето.

Ще видите тогава облаците черни

със жълт юмрук зигзаговиден

във утробата,

със рев от многоустата си паст.

И с лицемерно-кротки сълзи

след победата.

РАННА ЕСЕН

Облегнали глави на бели облаци,
дърветата подсвиркват пъстри
песнички.
Едно Дете
лети бавно на люлка от дълги
паяжини,
яде жълтите зърна на грозда
на живота ми
и се усмихва
със слепи очи.

ПРИЗНАНИЕ

Когато те гледам, знам,

че в дъното на морето

има чудовища

със страшна красота.

ОДА НА ЦВЕТЕТО

Във стара книга някой написал:

„Животът е сън и безмислие“.

Прочело цветето и се замислило.

После тихо се усмихнало.

ОДА НА ДЪРВЕТАТА

Дърветата пътуват чрез листата си.

Навярно затова със трепет чакат

смъртта да дойде, да ги изсуши,

да духне силно есенният вятър.

БЕЗ ЗАГЛАВИЕ

Самотна щерна с мъртва вода

и две сухи листа,

във която спи времето.

1. УМИЛЕНИЕ


Старт – искра – газ –

и потегляме.

По черните екранчета трепват

белите стрелки.

Точно и вярно показват

колко бензин,

колко масло,

колко вода,

има в мотора

и колко мили е бързината

му – всеки миг.

Честно говори

сърцето на мотора

и ние му доверяваме живота си

като на птица.

2. БОРБА

Разтопено злато и кръв

изтласкват на запад

уморени сини води,

смесват се с тях.

По черно-кафявите равнини

се отварят големите, кротки

очи на земята,

учудени,

че всичко е същото

и всеки ден толкова различно.

3. ИЗГРЕВ

Съскат невидимите колела.

Зачуруликва тихо моторът

срещу изгрева на голямото

слънце

в острието на пътя,

който тече срещу нас

като река от бяло злато –

покореното време.

4. РАЗМИНАВАНЕ

Кафявият дим

на есенните дръвчета край пътя,

които събуждаме, за да потеглят

към забравата.

5. СИМФОНИЯ

Пътят снишава и извива гръб

като котка.

Сега се изгърбва

и ни издига над хълми и равнини

и ни разкрива внезапно

музиката на геометрията.

Тантели от желязо,

сложни бродерии от бетонни колони,

шевици от тухли и оловни стъкла,

в които греят слънца.

Пресечени конуси,

цилиндри,

кубове,

пирамиди,

чиито остри линии

смекчава строгият цимент.

Сред геометричния хаос –

спокойните вертикали на комините

с една накъдрена мисъл.

Град, сънуван от Евклид

сред заспалите сирени на полетата,

форми, родени от необходимостта

като дърветата и орбитите на звездите.

Причудливи яйца на бъдещето,

над които бдят

нежните разпятия на стълбовете

със високо напрежение

и загрижените силуети на

кулокрановете.

Родна земя, родна земя,

разорана от мечти,

тръпнеща в радостно напрежение

от пресътворяването си в небе.

6. ГОРА

После навлизаме в гора.

Небето залязва над нея.

Скрити зад черни стебла,

гледат дълго след нас ужасени

сънищата на болни деца

със коси от вода.

7. ОТДИХ

Съскат невидимите колела.
Зачуруликва тихо моторът
срещу изгрева на голямото
слънце
в острието на пътя,
който тече срещу нас
като река от бяло злато –
покореното време.

8. ХОРО

Белите бордюрни камъни на завоя
изведнъж заиграват хоро:
бавно назад,
бавно напред
разгъват хорото
и изведнъж се затичват към
нас
със страшната скорост на
нашето нетърпение.

ПРАДЕДИ

Вечерната планина няма
да ни погълне.
Всичко се заковава на място.
Само тревите потичват още малко.
На челцата им – капчици пот
с по един кремав залез.

Ограждат ни ята от усмивки.
Зад пърхането на крилете им –
къщите.
Тези къщи са направени от
тухлите на нашите най-
червени мечти.

И звездите са избягали като
уплашени врабчета
от блестящите глави на лампите
и са накацали по улея на огромната
мелница,
която мели материя за нови съзвездия.

Около нас ята от усмивки,
кацат по ръцете и по очите ни,
по раменете ни.
Простете ни, селяни с връзки,
с габардинени костюми и
доверчиви ръце,
нашите пуловери и измачкани
панталони,
нашите сърца, изсушени
между страниците на самотните
ни мисли за вас.
Песента ви отваря портите на
миналото,
както трудът ви – пристанищата
на бъдещето.
Краката ви са скачащи корени,
потънали в пръстта на прадедите.
Село – вододел на води,
и ери,
пъп на света,
на който се срещат
черния ангел на тора
и черния ангел на нефта,
за да се полюлеят на трептящата
жица на времето
и да помечтаят със детска тъга
за белия ангел на атома.
Пихме черночервено вино като
кръв на хайдутин
и пихме жълто вино като летен
панаир.
Дарихте ни.
Преметнахте ни през рамо
пъстра кърпа – живота ви,
синя кърпа като водите,
които ще ви дойдат на
гости от планината,
чиста като очите ви,
когато гледат пролетно време
детската зеленине на полето.
В съня ни ята от усмивки.
Кацат по сърцата ни и те
затрептяват
завинаги.

ПОСЛЕСЛОВ

Сега не ми е мъчно. Знам:
всички пътища,
излизащи от центъра на мойто
всекидневие,
ще ме отвеждат винаги до вас.
И затова навярно
Родината блести във мене
като звезда.

Очаквайте скоро „Размишления“ от стихосбирката „Бележник“ на Стефан Гечев™