СПОМЕН ЗА КОСТАС ВАРНАЛИС

(по повод смъртта му)

Когато някои хора, които са донесли светлина, си отидат завинаги, светът сякаш помръква. Дали това ще стане за по-дълго или по-кратко време, зависи от светлината, коята са донесли на света. Един от тях е Костас Варналис.

 

Няма да разказвам подробно биографията му, нито ще разглеждам творчеството му. Отдавна са го извършили компетентните в Гърция. Ще припомня само, че Варналис е роден в Бургас през 1888 г., учил е гръцката гимназия в Пловдив и след това заминава за Атина, където завършва филология. Става учител и през 1919 г. заминава като степендиант за Париж. Там се запознава с новите тенденции в изкуството и главно в обществения живот на новото следвоенно поколение, и това определя по-нататъшния му живот и творчество, които той посвещава на идеала за социална справедливост.

 

През 1937 г. както съм споменавал и другаде, по предложение на проф. Веис бях организирал малък курс по старобългарски език. Една от студентките се наричашеЕли Проку. Веднъж тя ми каза, че говорила на един свой приятел , поета Костас Варналис, за мене. Понеже той бил роден в България, проявил интерес и желание да се запознаем. Това беше голяма чест за мене. От приятеля ми Клеон Парасхос, критик и поет, бях чувал за Варналис и за творчеството му. Бях си купил двете му книги: „Светлината, която изгаря” и „Обсадени роби” – преработено заглавие, както ми обясни Клеон, на една поема на Соломос „Свободните обсадени”. Постарах се да ги прочета и въпреки мрежата от непознати думи, които не винаги разгадавах, чувствах големия оригинален и социален поет, колкото остро сатиричен, толкова и дълбоко нежен лирик.

 

По онова време Атина беше още град със собствена физиономия. Нямаше много високи сгради, често се намираха малки кафененца и кръчми, в които можеха да се срещнат живописни типове. Мисля, че няма да засегна паметта на барба Костас, както го наричахме, ако кажа, че и той беше един от тях. Човек с две лица. В културните и творческите среди той беше големият поет, човек с огромна култура, блестящ сатирик и фейлетонист, журналист, преводач и един от най-добрите познавачи на гръцкия език. В един разговор с проф. Веис, известен византолог, той ми каза, че Варналис е един от малкото познавачи на гръцкия език в цялата му хилядолетна история, с всичките му стари и нови диалекти. А в кварталчето Колонаки той беше известен като народен човек, който след разговор за бъдещето на хората от народа сядаше да изиграе една табла с някой работник или занаятчия. Играеше страстно, чаткаше пуловете и около масата имаше тълпа кибици, които наблюдаваха мълчаливо играта. Бяха открити, прости хора, които той учеше и се учеше от тях. Чисти народни изрази, думи, понякога измислени от простия човек. Понякога дори толкова оригинални и неочаквани, че забавляваха „даскала”. Веднъж дойде у дома и влизайки, продължаваше да се смее. Разказа следното: седял в едно кафене в Колонки и наблюдавал живота, когато се приближило едно ваксаджийче и поискало да му лъсне обувките. Варналис го отпратил с ръка. Но момчето – 13-14-годишно – било насточиво и нахално. Варналис се ядосал и го наругал да се махне. Момчето се отдръпнало няколко крачки – за всеки случай – и като го погледнало презрително, казало: „Хайде бе, кологомимене”. Тази несъществуваща дума, измислена от този гамен, толкова беше въодушевила Варналис, че той дълго продължи да се смее и шегува.

 Но аз избързах. Трябваше да разкажа първо как се срещнахме за първи път.

 

И така, в определения ден следобед Ели дойде с Варналис. Той беше среден на ръст, около 50-годишен, с високо чело, сиви очи и израз на лицето по-скоро присмехулен, особено когато се усмихваше с дебелите си устни. Много бързо създаде сърдечна атмосфера, започна де ми говори на „ти”, питаше ме как изглеждат сега градовете, където беше живял – Бургас и Пловдив. По едно време стана дума и за виното /аз го черпех коняк/.Попита ме какво вино пия. Аз му отговорих, че обичам мого самоското, сухо. Той ми отвърна, че това не е вино. Трябвало да пия само рецина. Отговорих му, че съм опитвал, но вкусът и миризмата му не ми харесват. Варналис отговори, че ще ме научи как да го пия. Наистина, при едно друго негово посещение бях взел за него рецина и той ме научи. „Стисни с два пръста носа си, хайде сега изпий чашата до дъно. Така. Сега вече няма да пиеш друго вино.” Обясни ми, че още в древна Гърция слагали смола във виното, понеже смолата предпазвала виното от разваляне.

 

Оттогава Варналис идваше у дома, по-често с Ели, но понякога и сам.
Благодарение на приятели, особено на Клеон Парасхос, имах вече представа за гръцката поезия от миналия век – за Соломос, Калвос, Паламас, както и за съвременните тогава – Уранис, Казандзакис. Беше ми говорил и за други поети. Като се сближихме с Варналис, попитах го един път кои поети трябва да прочета най-напред. Той ми отговори: „Най-напред ще прочетеш един стар поет, той умря неотдавна. Казва се Кавафис. Книгата му излезе наскоро, можеш да си я купиш. И един млад, който ще стане голям поет. Казва се Сеферис.” На другия ден си купих книгите им. Спомням си, че след като бях чел доста Кавафис, един ден в разговор казах, че ми се струва голям песимист. Варналис отговори, че един голям поет може да бъде всичко.

 

Бях прочел вече книгите му. Разбирах ги по-добре, но имаше думи, които не намирах в речника. Ще призная, че интересът ми към гръцкия език беше насочен главно към старогръцки и към „катаревуса” и по-малко към „димотики”. А Варналис повече от другите поети, които тогава четях, употребяваше чужди думи – турски, италиански, дори славянски, както и форми, както ги произнася народът. И когато веднъж го запитах, той отговори, че употребява тези думи, защото иска да го разбира народът. Бяха ми казали, че още с първите си стихове в началото на века Варналис предизвикал вълнение – и не само между буржоазията – с „варварския” си език. Всъщност този изключителен познавач на своя много богат език употребяваше и народни думи и изрази, за да бъдат разбрани социалните му идеи и от най-простия читател.

 

През 30-те години настъпиха големи промени както във формата, така и в поетическата реч. Под влиянието на френския сюрреализъм и на модерната американска и английска поезия поетите се отказаха от класическия и минаха към белия свободен стих. Представители на гръцкия сюрреализъм тогава бяха Ембирикос и Енгонопулос. Разбира се, поезията им не беше разбираема и беше дори обект на чудесния хумор на Псатас – един много известен тогава хуморист. Когато веднъж стана дума за това модерно течение, Варналис, доколкото разбрах, не го приемаше. Каза нещо като „има поети, но няма поезия”. Не е за учудване, след като е известно, че за Варналис поезията се пише и е отправена към обикновения човек. Само че не трябва да му се представят социални истини или политически идеи по типичния за вестниците начин, а да му ги предтавят така, че той самият да почувства с висшите си сетива достоверността и величието им. Всъщност не само Варналис не приемаше сюрреализма. Сеферис също подчертаваше, и то не веднъж, че никога не е почувствал влиянието му. Но нека подчертаем, че Варналис – привърженик на класическия стил, Варналис – крайният привърженик на димотики, Варналис – авторът на толкова социални и политически произведения /и в стихове, и в проза/, беше първият, който ме насочи към поезията на Сеферис, който беше един от първите, които въведоха свободния стих, който използваше един много умерен и изящен език и който не споделяше никак идеологията на Варналис. Този факт е най-ясното доказателство, че за Варналис над всичко стоеше истинската голяма поезия.

 

През април 1941 хитлеристките войски влязоха в Атина, въпреки твърдата съпротива на гръцката войска, и забиха своето знаме с кукатия кръст на Акропола. А една заран в края на май сред окупирания и потънал в тежко мълчание град се разнесе радостен шепот – неизвестни смелчаци са свалили варварското знаме.
Още в началото на войната Варналис престана да идва у дома. Не знаех какво ставаше. Ели Проку също не се явяваше.
Рано сутринта след подвига със знамето вкъщи дойде Ели. Тя беше много разтревожена. „Немците арестуваха Варналис заедно с много други като заложник – обясни тя. – Заявиха, че ще ги разстрелят, ако не предадат онези, които са свалили знамето им от Акропола. Трябва да спасим Варналис, разбираш ли, трябва да го спасим. Можеш ли да направиш нещо? Вие сте – да ме прощаваш – съюзници с немците.”
Аз самият не можех да направя нищо. Нямах дипломатически пост, бях преводач. Казах на Ели, че ще видя какво мога да направя.

 

Когато немците се настаниха в Атина, създадоха едно гръцко марионетно правителство, но всъщност те се разпореждаха с всичко. Един от тези, които имаха най-голямо влияние, беше германският посланик, който беше фактическият министър-председател. Аз не го познавах, но нашият дипломатически представител имаше редовна връзка с него. Реших дадействам по този път.

Към девет часа отидох при Вачев. Обясних му кой е Варналис – един от най-големите гръцки поети и писатели, роден в България, наш приятел и т.н. Вачев беше културен човек, интересуваше се от музика и литература и дълбоко в себе си не беше никак поддръжник на хитлеристите, макар че не говореше по този въпрос. Той ме изслуша внимателно и ме попита, да не би този мой приятел да е комунист. Отговорих, че не е, бях готов да се закълна. И то с чисто съзнание, тъй като той наистина не беше член на партията. Вачев уреди по телефона среща с хитлериста посланик и към 11 часа двамата отидохме в посолството. Нашият посланик влезе сам при важния германец. След малко ме извикаха. Едрият строг човек с хитлеристка униформа ме попита почти заплашително дали мога да гарантирам за Варналис. Отговорих категорично, доколкото можех, „Да”. Той не обеща нищо. Едва на следващия ден Ели дойде и ми съобщи радостно, че Варналис е освободен и се е приютил при приятели в един краен квартал на Атина.

 

Не мога да твърдя, че и без тази намеса Варналис нямаше да бъде освободен. Може би имаше много хора, които се ивтересуваха горещо от съдбата му. Но с риск да се самопохваля ще разкажа какво стана на следващата – и последна – моя среща с него.
Наскоро дойде Ели при мен и ми каза, че ще ме заведе при Варналис, който искал да ме види. Искал да отпразнуваме освобождаването му. Квартирата му беше почти тайна. Посрещна ме, както и приятелите, които бяха с него, сърдечно. Не стана дума за освобождаването му. Говорихме главно за войната, за съпротивата, която започваше, за приятелите. Разбира се, пихме рецина с мезета. Много късно, след полунощ, си тръгнах за вкъщи. На сбогуване Варналис каза една фраза: „И двата ми живота – каза той – са свързани с България.” Тръгнахме с Ели за града. Това беше последният път, когато видях Варналис.

 

Когато през 1957 г. издателство „Български писател” ми възложи подготовката на първата антология на новата гръцка поезия, аз разполагах с ограничен материал като текстове. Потърсих помощ от наши приятели в Атина и от Варналис, защото знаех адреса му. Дадох писмото си на един представител на ГКП, който беше прикрепен към мен, за да бди за „пролетарската чистота” на антологията. Не зная какво е станало след това, но наскоро този другар ми каза, че получил писмо от Варналис – отговор на моето, в което Варналис давал препоръки за съставянето на антологията. Въпреки настояването ми не видях това писмо.

 

Обикновено, когато си отива един човек на такава възраст – над 90 години – като Варналис, хората казват: „Е, изживя си живота човекът”. Но това не важи за хора като барба Костас. Такива като него би трябвало да живеят и да творят много дълго време. За щастие относителното си безсмъртие си го е осигурил той сам с великолепното си творчество.