ОТ РАЗБОЙНИКА ВАРАВА ДО БОГОЧОВЕКА ВАРАВА (драматургичен анализ на пиесата
„Голготата на разбойника Варава” от Стефан Гечев)

 

   Има установена дефиниция за камерна пиеса. В общи линии това определение обозначава камерната пиеса като драматургичен жанр с малко действащи лица, пиеса, която се играе в зала с малко зрители, а сценичната площадка съвсем доближава актьорите до очите и дъха на публиката. Когато прочетох пиесата на Стефан Гечев „Голготата на разбойника Варава”, добавих още една особеност на камерната пиеса: това е духът на сакралността, на съсредоточаването на главния герой в собствената си душа и откритието на неподозирани страсти и емоции, на неподозирани размисли за живота. В този смисъл героят в камерната пиеса извървява пред очите на зрителя път на откритие на дълбочините на собствената си душа, на себе си като човек и личност. Стефан Гечев е обичал много тази своя драматургична творба и я наричал „делото на моя живот”. Затова и с нейното заглавие той е озаглавил сборника си от пиеси, излязъл през 1999 г. В нея той е изразил най-съкровено и драматургично майсторски една философия за познанието или непознанието на човека, или както споделя авторът: „Умей да носиш по-страшното разпятие на живия живот, насаме със себе си”. Или:  „Избери си живота, за да живееш!”.


     През 2008 г. като участник в научната конференция в Русе „Стефан Гечев – отвъд традицията”, заявих в доклада си за драматургията му, че той е един самотник в съвременната българска драма. В това заключение имах предвид факта, че в пиесите на Гечев е трудно да доловим характерен български колорит, точна битова среда – както сам казва авторът, те се развиват в „абстрактна реалност”, в „абстрактна съвременност”. Писателят изследва човешката психология, обемаща изживяванията на кардинални, принципиални и екзистенциално-философски въпроси на битието.
Три години след това ми заключение, мога да кажа, че авторът не е абсолютен самотник. Появиха се млади автори драматурзи, които в начина си на драматургично писане се доближават до това на Гечев. Техните герои битуват в твърде универсална среда, в която ги занимават единствено екзистенциално-философски проблеми на съвременния индивид. Сюжетът, както и при Гечев, е дотолкова необходим, доколкото върху неговата канава да се проектират вътрешните мисловни метаморфози на персонажите. Такъв е духът на пиесите на Георги Господинов, Яна Борисова, Елин Рахнев, Димитър Динев, Захари Карабашлиев. В този аспект драматургичното творчество на Стефан Гечев се явява началото на чувствителни промени във формата и съдържанието на най-новата ни драматургия след промените през 1989 година.Това я доближава и до европейската модерна драма.


Приближаване до Исус


     Като всяка талантливо написана пиеса и „Голготата на разбойника Варава” има повече от едно тълкувание. В настоящия си анализ ще изведа два пласта на разтълкуване на драматургичната тъкан, т.е. ще се спра на две основни значения на тази пиеса.
    В българската драматургия темата за Исус и неговата трагична съдба и последвало учение не е много разработвана. До личността му са се докосвали Кирил Христов („Боян магесника”) и Стефан Цанев („Тайното евангелие на Йоан”). Ето защо пиесата на Стефан Гечев запълва една празнина, като осветява сложно и интригуващо личността на Исус чрез съдбовните метаморфози в душата на един обикновен простосмъртен – Варава. Тази творба на Гечев в своя основен патос и най-открит плътен драматургичен пласт изследва приближаването, вникването и приобщаването към Исус като месия, като учение, като саможертва за човечеството. В протежението на три действия Варава бавно и мъчително, преминавайки през ада на мислите си, в края на пиесата ще застане до разпнатия Исус, и така ще демонстира принадлежността си към саможертвата му, ще демонстрира сливането си с философията на неговото учение.


ВАРАВА.Знаеш ли кой съм аз сега? Пак съм разбойник, онзи дето са го разпнали отдясно на пророка.
ЖЕНАТА НА ВАРАВА. Кого са разпнали! Какво бълнуваш!
ВАРАВА.Мълчи! Сега наистина мълчи!


    До тази реплика-прозрение, с която завършва пиесата, Варава ще извърви пътя от разбойника, осъден на смърт, през помилването му и замяната на смъртта му с тази на Исус, през съблазните на преуспяващия живот – философиите на забогатяването (Шимон) и лидерството (Садолей), и накрая срещата му с Юда – срещата с предателството. Можем да определим трите действия като кръгове на ада в живота, които отварят очите за Варава за Исус, като с всяко действие-кръг личността на Исус става все по-привлекателна и все по-значима. Интересното е, че Варава не влиза в спор с носителите на горните начала в живота. Авторът почти при всяка реплика на героя отбелязва „мълчание”. И така е преди той да произнесе поредната реплика, или след изричането й. Варава не тръгва към изследването на философията и трагичния завършек на Исус нито с патос, нито с патетичност – изстрадва, обмисля, премерва всяка дума, казана за него. Той мъчително и вътрешно-динамично изживява пътя до голготата си, а именно – да застане до разпнатия Исус. В това вътрешно преображение, в това сливане с духа на Исус има трагизъм и някаква величавост, има израстване от простосмъртност до богочовечност.


     Всичко започва от един грях на Варава. Той е убил човек при свада и е попаднал в затвора. Осъден е на смърт. Но именно тук, в затвора, той среща Стражника – човека, който пази затворника Варава. Този герой, който няма възраст, но е достатъчно стар, за да натрупа мъдрост, отваря очите на Варава за такива стойности в живота като добрина, човечност, саможертва за другия. Той е и първият, който го насочва към личността на Исус и отношението на другите към Исус. Той пръв му показва милосърдието у другите, но и тяхната безчовечност, стихийност на реакциите. Всъщност Стражникът предизвиква любопитството на Варава към живота, предизвиква появата на онзи „свредел” в душата му, който дълго няма да му даде покой. Защо и как заменят изпълнението на присъдата му с разпъването на кръст на Исус, как така народът от „Осанна!” за Исус , изведнъж ще закрещи „Разпни го!”. Въпроси на които постепенно в хода на действието Варава ще си отговори. Стражникът е олицетворение на непреходната мъдрост, тази, която отсява плявата от здравото семе в мислите и действията на хората, на историята, на времето. Стражникът изрича знаменателни думи-мъдрости, които в живота вече човъркат съзнанието на героя и се явяват нравствена опора в срещите му с останалите персонажи, които са олицетворение тъкмо на съблазънта и греха в живота.
СТРАЖНИК.Чудно. Ти благодарил ли си на някого за нещо? Спомни си.
……..
Ще ти кажа: у тебе все пак се пробужда нещо като
съвест и ти е неудобно, че вместо тебе загива
свят човек. Това е добре за тебе.
…….
Да….човекът е като орех. Трябва голямо нещастие
да го счупи, та да разбере какви са ядките му.
Цялото първо действие е всъщност срещата на Варава със Стражника и то е осеяно с много такива умозаключения за живота. Те пробуждат за първи път друг поглед на Варава към човека и света, освен прекия интерес към съдбата на пророка Исус. Те за първи път го отдалечават от злите помисли и отправят мисълта му към доброто – към размисъл за сложността на човешката природа и как можеш да станеш своеобразен сърцевед, четейки сложността в изявите на хората. Така в една екзистенциална ситуация – часовете в очакване за близката смърт – Варава за първи път чрез Стражника открива, че този живот в крайна сметка не можеш да преживееш ей така: той има смисъл само когато е отдаденост за другите, когато застанеш редом до Исус и неговото учение, когато прозреш, че след смъртта трябва да оставиш диря, но такава, която другите да последват и развият.
   

    Последните думи на Стражника към освободения Варава са: Чу, Варава. Вратата на затвора е отворена за тебе. През нея ще влезеш в друг затвор. Ако искаш да излезеш и от него, трябва сам да се освободиш. Знаменателни думи, пълни с много дълбока философия: всеки сам изгражда своя духовен затвор или своята духовна свобода.
От първо действие, в разговорите си със Стражника, Варава вече има един нравствен корелатив, една солидна опора за изпитанията си в живота. В душата му няма предишния хаос, с какъвто е влязъл в затвора. И затова Стефан Гечев подлага на изпитания душата на Варава с най-типичните изяви на злото, срещу които Исус се е борил – това е жаждата за власт, жаждата да наложиш диктат над мислите и душите на другите и предателството като тема за нестабилната житейска личност, като израз на себичност и егоизъм, като страх от величието и извисеността на по-силния духом от теб. Чрез носителите на тези философии (Шимон, Садолей, Юда) Варава всъщност прониква във философията на самия Исус, в повелите на живота и саможертвата му. При тези разговори Варава е внимателен слушател: той слуша, анализира казаното му и така постепенно в съзнанието си гради пъзела от открития за христовото учение. Всъщност Варава постепенно разкрива защо Исус се е жертвал за него, за хората, защо божият син решава да бъде разпнат, а той, разбойникът, да бъде освободен. Цялото второ действие е разгадка на този въпрос от Варава. Разгадавайки я, той разбира цялата философия на поведение и на отношение към хората на Исус. Но тази разгадка при Варава не върви в патетичен план, нито е елементарна дидактика, тя е разгадка, която преобразява цялостния му духовен мир. Това произтича и от факта, че Стефан Гечев много добре гради философията на другите персонажи, той гради философията на греха, на опустошителните страсти, завладели душата на Шимон, Садолей, Юда. Това е деструкцията на душата на съвременния човек, загубил всякакви критерии за нравственост, морал, страх от Бога. И неподдаването на тяхната съблазнителна мощ всъщност прави от Варава човек на стоическото начало, на вкопчването му в нравствените опори на христовото учение. В този стоицизъм на героя има доза красива дидактичност, която Гечев всъщност внушава на зрителя.


ВАРАВА. Ей това и на мене ми е чудно. Не ме е познавал, а ме е
спасил. Дали не е за нещо, дето сам….
…………..
Може пък наистина да ме е спасил за нещо, дето още не раз-
бирам….
Третата картина е кулминацията в прозрението на Варава, в преобразяването му на Христов последовател. Именно в тази картина настъпва просветлението и той изведнъж разбира целия ореол на Исус. Това прозрение става при срещата на Варава с Юда. Двама души, у които е пробудена съвестта за смъртта на Исус, се изправят един срещу друг и водят съдбовен разговор. Пред тях е горящата мисъл за разпнатия Исус и те мъчително дълбаят душите си, взаимно изяснявайки си защо единият е получил свободата си, а другият е станал предател. Стефан Гечев в това действие гради изключително сложен диалог на греха и предателството спрямо един човек. И в него изкристализира цялата философия на живота и саможертвата на Исус. За разлика от първите две действия, тук вече и Варава не е пасивен слушател, той сам открива истината за предателството на Юда и така открива и своята истина за Исус. Разкривайки психологията на предателството на Юда, Варава разкрива и драмата на своята собствена душа – тази, която го е довела до разбойничеството, а сега иска да го изведе на пътя на Исусовата светлина.
ВАРАВА….Затуй си го предал – защото не е бил това, което ти си
искал да бъде. А сам не си знаел какво си искал да бъде.
Поддал си се на изкушение.
……………..
По себе си го знам. Когато онова, което ни изкушава,
разбра, че не ми се иска да бъда каквото съм бил, а не знам
какво искам да съм, ми се яви в два образа. И двамата ми
знаеха слабото място и оттам искаха да ме задържат. Пред-лагаха ми богатства, почести, слава…Кой знае, можеше и да
се поддам…Това сега го проумях.


Като часовник три действия отмерват пътя на Варава от разбойника до богочовека. Отмерват ги ритмично, с настъпателна вътрешна енергия на душевните превръщения на героя. В построяването на пиесата си Стефан Гечев е изумително точен като драматург, с усет за ритъма и разполагането на акцентите в прозрението на Варава. Така пиесата е сякаш излязла на един дъх от перото на автора, но достатъчно дълго конструирана в неговото съзнание. Накрая на лицето на мълчаливеца Варава, мълчание, метафорично оказващо хаоса и незнанието в душата му, в края на пиесата ще се появи саркастична усмивка, олицетворяваща надмощието на Варава над цялата онази маса от неуки хора, които не могат да достигнат до откритията на Исус. И най-голямата радост на Варава е да застане редом до него и сам да почувства болката от забиващите се дебели гвоздеи, болката от споделеното съучастничество на Исусовия живот. И последните думи на Варава към безличната му жена: Мълчи! Сега наистина замълчи! са израз на променената душа на този простосмъртен разбойник и вливането й във Всемира, там където е и душата на Исус.


„Голготата на разбойника Варава” е талантливо написана пиеса с усет за силната драматургия и красота на театралните изживявания. Затова я нареждам сред отличните съвременни камерни пиеси. С проблематиката си по отношение на Исус, тя е пример за силно българско тълкувание на тази вечна тема – Исус и другите, Исус и самият „ти”, Исус и злото и доброто, Исус и моралните закони на човечеството. Теми, които Стефан Гечев е разработил великолепно в своята творба.


      Вечната дилема: избери си живот


     Ако се абстрахираме хипотетично от личността на Исус в тази пиеса, можем да я тълкуваме и като творба, анализираща човека като обществен феномен, като социално-нравствен продукт на времето си, който обаче има като корелатив христовото учение, христовите нравствени понятия и повели. През какви изкушения и съблазни, грехове и падения, възвисявания и щастливи мигове трябва да премине човек, за да намери своята истинска същност, каква е цената на това откритие? И има ли такава изобщо – на какво е подчинен нейният нравствен закон? Така в „Голготата на разбойника Варава” Стефан Гечев внушава, че всеки от нас носи вътре в себе си неподозирани съставки, сякаш във всеки от нас живеят близнаци. Проблемът е – изправен пред кръстопътя на живота, какъв път ще поемеш, т.е. както казва Гечев: Умей да носиш по-страшното разпятие на живия живот.


     Варава в началото е прегрешил: той е извършил убийство. Една ситуация го довежда не до наказанието, а до свободата. Съдбата сякаш го изправя през избор – какъв човек ще бъдеш ти сега, когато Бог ти е простил, когато Бог се е смилил над живота ти. Сега ти си наред или да му се отблагодариш, или да докажеш, че той е сгрешил в своя избор на прошка. И животът предлага на Варава като изпитания най-типичните изяви на злото: жаждата за пари, изкарани по нечестен път (Шимон), амбицията да оглавиш група от хора с престъпна човеконенавистна идеология (Садокей) и срещата с мрачната изява на неблагодарността – предателството (Юда). Всъщност това са най-типичните срещи на съвременния човек с проявите на греха, на деформацията на човешката природа, с убиването на какъвто и да е било нравствен закон. Варава не избира нито един от тези пътища. Той избира пътя на Исус – на доброто, на покаянието, на втурването в милостта и облагородяването на човешката личност. С този избор Варава внася емоционално-интелектуален порядък в душата си, той избира какъв живот да живее, който ще бъде негов, собствен. Това е наистина труден избор, защото те обрича на някаква социална самота, но същевременно тази самота по-ярко откроява твоята личност, същностното ти „аз”.


    В тази насока „Голготата на разбойника Варава” дава богати възможности да се анализират действията и решенията на съвременния човек в днешните сложни лабиринти на социално-обществена йерархия, да се види как се „намества” в парадигмата на един социален порядък, където нравствените постулати са твърде избледнели и където е много трудно да опазиш своята истинска идентичност от разтварянето й в общата маса на идеологии, социално-икономически учения и най-вече твърде прагматични нравствени напътствия за живот. И вече връзката на този социално-нравствен пласт с първия пласт на пиесата е именно личността на Исус, която се явява онзи извечен корелатив за земните ни деяния. Затова има връзка, има условно разделение на тези два пласта на пиесата. В крайна сметка това е пиеса за избора ти на живот, за това дали ще бъдеш един сред масата, или ще бъдеш онази личност, която си изработва свои кардинални нравствени принципи, ползващи най-доброто от Христовото учение или от най-доброто на човешката философия за достоен живот.

 

ЛИТЕРАТУРА
Гечев 1999: Гечев, Ст. Голготата на Варава. Пиеси. Изд. Захари Стоянов. С., 1999, 472 с.

Текстът е публикуван в сборника „Властта на духа: Алберт Гечев и Стефан Гечев“. Редактори и съставители: В. Донева, М. Душкова, Р. Русев. Русе: Русенски университет „Ангел Кънчев“, 2013, ISBN 978-619-7071-01-6, с. 75-81.

 

Крум Гергицов