НЕКА СПАСИМ КРАСОТАТА

– Позволете най-напред да ви честитя седемдесет и пет годишния юбилей. От този висок връх, като обръщате поглед назад, каква е равносметката за изминатия път?

– Благодаря… Не съм успял да свърша нито половината от онова, което съм искал. Това не значи, разбира се, че се готвя да живея още толкова.

– Как започнахте своята литературна дейност? Кои и какви са първите ви отпечатани творби? Доволен ли сте сега от тях?
Като всеки наивен младеж започнах със стихове. Първите ми стихотворения бяха отпечатъни в средношколското списание „Родна реч”, когато бях на петнадесет години, а на следната година в списание „Ручей” – първият ми разказ, който получи положителен отзив от Антон Страшимиров в списание „Ведрина” (1928 г. ). Всички тези произведения, честно казано, бяха малко наивнички.
По време на Втората световна война вие сте били на работа в Гърция и в Чехословакия.

– Как станахте антифашист?
– В моето семейство дядовците и от двете ми страни са хора на прогреса, борци за свободата. Дядо ми по майчина линия Георги Минчев е работил с Левски и е бил заточеник в Диарбекир. Майка ми беше социалистка. Вкъщи съм израсъл в атмосфера на отрицание на всяка тирания. По-късно, когато отидох в Гърция, не като дипломат, а като чиновник в българската легация – се готвех за конкурс в Университета – за преподавател по старобългарска литература. Наложи ми се да уча гръцки език. Свързах се с прогресивни младежи, между които беше и Костас Варналис.
– Вие сте спасили от смърт и Костас Варналис. Как стана това?
– Колкото до спасяването на Варналис, това е дълга история за едно кратко интервю…
– А в Чехословакия?
– Помагах на българи студенти, участници в съпротивата срещу фашизма…
– Вие сте един от създателите на Сатиричния театър?
– Станах драматург заедно с поета Веселин Ханчев при създаването на Сатиричния театър.Тогава негов директор беше Стефан Сърчаджиев. По-късно преминах на работа в списание „Пламък”, където работих още седем години. След това бях заместник главен редактор на списание „Обзор”.
– Малко са хората, които знаят, че В. Диаватов е псевдоним на Ст. Гечев. Защо го избрахте и какво сте отпечатали под това име?
– Избрах този псевдоним в памет на един мой много добър приятел грък, поет, който завърши живота си трагично. С псевдоним съм отпечатал два сборника с разкази, още три криминални романа – „Предателят и момичето” (в сътрудничество с К. Кюлюмов), “Човекът с табакерите” и „Крадци на богородици” в сътрудничество с Милан Миланов.
– Трудно ли се работи в сътрудничество с друг писател?
– При съвпадение на идеите и вкусовете работата със съавтор може да бъде много полезна. От сътрудничеството с Костадин Кюлюмов ( както и с други) съм запазил приятен спомен. С Кюлюмов имах възможност да обиколя Пиринския край, който обикнах и по-късно съм посещавал с радост и Благоевград, и Сандански, и Мелник. В Благоевград и Сандански имам няколко искрени приятели, чиито успехи в литературата ме радват.
– В постоянния голям литературен диалог в света как виждате мястото на българската литература?
– У нас творят редица талантливи писатели и мисля, че това е предпоставка за създаването на добра литература. Вече имаме няколко постижения, особено в областта на белетристиката. Но и някои поети са на добро съвременно равнище.
– Как протича работният ви ден?
– Работя дотогава, докато ми е приятно. После се разхождам, понякога готвя ( любимото ми ядене е капама по бански). Често чета, главно научнопопулярна литература ( физика, астрономия, биология). Разбира се, и художествена литература, най-вече поезия.
– Какво не бихте искали да правите?
– Компромис с разбирането си за изкуство, което бих могъл да формулирам най-общо така: щом красотата не може да спаси двета, нека се опитаме поне да спасим красотата.
– Какво ще пожелаете на читателите на „Пиринско дело”?
– Обичайте литературата и винаги изказвайте мнението си без оглед името на автора. Проявявайте смелост и искреност, както почти винаги сте проявявали, не само по отношение на литературата, но и във всички области на живота… Имаме нужда от смели и честни хора.

В. „Пиринско дело”, № 26, 1 февр. 1987 г.
Водещ: Панчо Панев

В. „24 часа”, № 84, 2 апр. 1994 г..