ПРЕСЪТВОРЯВАНЕТО НА ГРЪЦКАТА ПОЕЗИЯ В ПРЕВОДИТЕ НА СТЕФАН ГЕЧЕВ И ОТЗВУКЪТ Й В БЪЛГАРИЯ

 

    Литературният критик Тончо Жечев казва, че “Стефан Гечев е човекът направил гръцката поезия българска”. “Най-ценният ни национален творчески капитал” (М. Киселов), “ренесансова личност” (Г. Данаилов), “осъществената утопия в българската литература” (М.Бодаков) – това са мненията на някои съвременни интелектуалци за тази значима фигура в културния живот на България – поета, литературния критик и преводач, направил достъпни за българския читател шедьоври на античната и съвременна гръцка поезия (”Палатинска антология”; Кавафис, Сеферис, Елитис, Сикелианос и др). Стихосбирката му “Бележник”, издадена през 1967 г., нарушава тежкото безветрие на идеологическите схеми, наложени над българската култура по онова време. Следват дълги години на старателно манипулирано премълчаване на името и творчеството на Гечев. Далеч от литературната суета и всяко убого съществуване, усамотен в “орловото си гняздо” – таванския апартамент на последния етаж на една софийска кооперация, Ст. Гечев продължава да твори до последния си ден. Към магнетичната му личност се обръщат за съвет десетки български литератори, черпещи от знанията и опита му.

      След политическите и държавни промени през 1989 г. е издадено написаното през тези години. Появяват се стихосбирките – “Самобичуване”, “Въпроси”, “Бележник” (второ издание), романите “Виктория и нейните синове”, лъжефилософският и лъжебиографичен роман “Познай себе си”, сборниците с разкази “Жестока благодетелка”, ”Осъденият на Сеньора” и др.

  Театралните пиеси на Гечев – “Процесът по изчезването на тялото на Исус от Назарет, наречен Христос”, “Голготата на разбойника Варава, “Юлиан Отстъпник” засягат теми редки за европейската литература, поради необходимостта от ерудиция и дълбоко познаване на христовата тема. Театралният критик Севелина Гьорова отбелязва, че от тях струи философията на един нов хуманизъм, основаващ се на познаване на библейската и новозаветна традиция, на теологията на раннохристиянската любов. В нашия свят, потопен изключително в материални удоволствия, в изкривените и жестоки образи, лансирани от масовата култура, един голям писател задвижва отново темата за духовния подем, човечността, любовта и търсенето на пътища към едно ново предопределение за човека.

  През 1985 г. Съюзът на преводачите му присъжда награда за преводите му от гръцки език на стихотворенията на К. Кавафис и за цялостната му преводаческа дейност. Награден е с почетна грамота от Министерството на културата на България, Франция признава приноса му за популяризирането на нейната изящна словесност със званието “Кавалер на ордена за изкуство и литература”. Гърция в лицето на нейните представители посланиците Г. Христоянис, А. Сидерис и П. Каракасис също проявява интерес към дългогодишния труд на Стефан Гечев, поставил си за цел духовното опознаване между двата народа. През 1996 г. посланик А. Сидерис подема инициативата за издаване на три тома с творчеството на Гечев (антология на съвременната гръцка поезия в две части и трета част – мемоари на автора за срещите му с гръцки интелектуалци) и му връчва отличието Златен кръст на Почетния Легион. През 1999 г. кметът на Атина Димитрис Аврамопулос награждава изтъкнатия преводач със Златен медал от името на Съюза на преводачите на Гърция.
Броени дни преди да си отиде от този свят, победен от неизлечимата болест, авторът успя да види излязла от печат последната си книга със спомени за срещите му с гръцки писатели и поети. Литературните портрети на К. Кавафис, Й. Сеферис, О. Елитис, Я. Рицос, Н. Казандзакис, К. Варналис, М. Лудемис, А. Диктеос, Кики и Атос Димулас, Г. Гералис, представянето на “Палатинската антология”, впечатленията от посещението му в светогорските манастири през трийсетте години (когато авторът е работил в българската легация в Атина) и от гръцките древности предизвикват с дълбоките си философски размисли и жив език интереса не само на българския, но и на гръцкия читател. С този том бе завършена трилогията от двуезични издания (български и гръцки), субсидирана от посолството на Република Гърция в София. Първите два тома включват преводите, направени от Ст. Гечев, на съвременна гръцка поезия от XIX и XX век.

 

  Между 1960 и 2000 г. в различни литературни издания са публикувани множество статии и изследвания с подписа на Ст. Гечев, въвеждащи българския читател в гръцката поезия, житейските и исторически събития, белязали живота на най-известните гръцки поети. Със студии, есета и представяния на чужди поетични антологии Ст. Гечев направи познати в България някои от върховите творби на световната литература. Шедьоври на античната гръцка словесност (като “Палатинската антология”), а и на съвременната гръцка литература (основния корпус на новогръцката поезия) станаха достъпни благодарение на неговото претворяване, включващо “втори прочит” и от други езици: “Алиса в страната на чудесата”, антология на френския сюрреализъм, представяне поезията на Лотреамон (1992) и др, които българската културна общественост възнагради с изключителен интерес. Ст. Гечев въвежда в българското литературно общуване основни компоненти на модернизма-сюрреализма с двете издания на “Френски поети сюрреалисти” (1994,1995) и с преводите на гръцките поети-сюрреалисти А. Ембирикос и Н. Енгонопулос. Тези културни ферменти вече се наслагват естествено, по-органично върху обогатените от по-ранните издания на Кавафис и Сеферис естетически възприятия. Както отбелязва литературният изследовател Георги Василев в предаване на Радио София, посветено на Гечев, “в началото на шейсетте години се ражда една поетична струя, която постепенно преодолява идеологическата бариера и внася в българската литература образи и усещания, философското вглъбяване, авантюра на духа, свободна асоциативност, реене в митологията”, станали достояние на българския читател чрез преводите на съвременна поезия направени от поета, преводач и интелектуалец Стефан Гечев. Културата на вглъбеността покълва и на българска почва и този процес видимо кореспондира с времето, когато преводите на Кавафис и Сеферис издигат нейните хоризонти. “Дълбоко съм убеден”, отбелязва Гечев в едно свое интервю, “че всяка биполярна алтернатива, схемата плюс-минус”, винаги съдържа множество други решения, тъй като между двата противоположни полюса има достатъчно място за тях”.

 

* * * * * * *
  Вторият гръцки нобелов лауреат, поетът Одисеас Елитис, чието мировъзрение почива върху философския възглед за слънчевата метафизика, е застъпник на теорията, според която светлината и природният пейзаж имат своите аналогии в нравствения и душевен мир на човека. Това разбиране намира резониращ на същите честоти приемник в чувствителността на поета и преводача Стефан Гечев, който пресъздава пълнокръвно на български език цветовете и наситения с вибрации пейзаж на Егейския архипелаг, чиято прозрачност и чистота Елитис изповядва като своя религия. В мемоарната си книга “Моите гръцки приятели” Гечев разказва за близките си отношения с поета-нобелист, установили се от първия миг на тяхното познанство и продължили до последната му среща с Елитис малко преди смъртта му през 1996 г. В известна степен у Елитис и Гечев могат да бъдат видяни паралелни животописи, чийто формален, видим за окото релеф е съвпадащата година на тяхното раждане – 1911. По-нататък тези родства по избор могат да бъдат проследени в някои други сходства: девствен поглед към света, откриване на скрития пулс и смисъл на света далеч от мирската суета и шумотевицата на известността, усет за фината настройка на нещата и техния нюанс. Не случайно Ст. Гечев държеше текстът “Частен път” на Елитис (изд. “Балкани, 2002) да бъде преведен на български. Нима не подхожда идеално на българския интелектуалец фразата на Елитис от “Частен път”: “стигнах дотам да мечтая за човека да настъпят едни нови Велики пости, при които той да се въздържа от всички плодове на злободневието и да се прехранва единствено и само с основополагащите понятия за нещата и тяхната метафизична проекция”? Не изразява ли тя същностния поглед на човека, прекарал голяма част от софийския си живот във вглъбена творческа “изолация”, след като в началото на петдесетте години затягащото се идеологическо безветрие, при в което психологизирането и светлосянката нямат място, слага край на дипломатическата му кариера. Така и Стефан Гечев бе избрал да следва своя “частен път”, предпочитайки да остане встрани от “тържищата на долара, инфлацията, партийните сделки”, както метафорично се изразява Елитис, “извел го до едно “навсякъде”, което на други може да е изглеждало като “никъде”, да загърби реалността, която “излъчва интерес, но не изпуска кислород”. Стефан Гечев притежаваше сетивата да открие своя частен път, да се изтръгне от клетката на причинността и следствеността, да надмогне “приковаването на сетивата на слугинско ниво, в ковчега на нуждата”, да се докосне до сърцевината на нещата и да твори в същността им.

   “Когато ни удрят, трябва да издаваме чист звук”, казва Елитис. Онова, което в очите на едни може да е изглеждало като професионално недооценяване или житейско загърбване, филтрирано през творческия дух на Стефан Гечев, се е превърнало в чистия звън на неподправена стойност.
Може да звучи пресилено, но е истина, че също като Пикасо, който с известно самохвалство заявил пред Елитис, че не изпитва потребност да пътува, защото “притежава петте континента в ателието си”, и Гечев в своето брулено от ветровете в подножието на Витоша “орлово гнездо” е живял живот пълен с дела и дни, превърнал дома му в средоточие за мнозина търсещи съвет и черпещи от знанията и опита му български литератори, интелектуалци, преводачи. Освободил изразността от миризмата на вехтошарница, от сковаността на преобладаващата в онези години идеологическа схема, творецът стига дотам “поетичната природа да изпреварва всекидневната”.
Придържайки се към взискателния критерий и разбиране за поезията като магически инструмент, той отключва с нея една втора реалност.

   В есето си със заглавие “За превода на Одисеас Елитис на български и за някои проблеми на превода на модерна поезия” от неговата мемоарна книга “Моите гръцки приятели” Стефан Гечев коментира хвърленото към преводача предизвикателство да възприема и интерпретира поезията едновременно като изящно изкуство и като втора реалност. ”Най-ценното”, пише той, “което гръцките поети сюрреалисти запазват от свободното или автоматично писане са далечните асоциации, смелите метафори, движението на границата между подсъзнанието и съзнателното търсене, непрекъснатостта на потока на съзнанието, думата като самостоятелен емоционален свят, сблъскването на далечни по значение и цвят, на пръв поглед изглеждащи несъвместими думи, при което се освобождава неочакван емоционален заряд проявяващ се ярко в автоматичното писане.”1. Тези нови средства носят едно вътрешно освобождаване на мисленето, отговарят на сложността на авангардното развитие на науката и фрагментарността на съвременния свят, оформил се в периода между двете войни. Според преценката на Гечев, имал и лично приятелство с втория гръцки поет-нобелист, той заема средно място между гръцкия сюрреализъм от трийсетте години, следващ чисто експерименталната линия, към която принадлежат А. Ембирикос и Н. Енгонопулос, тоест тази на идейната необвързаност на клона на А. Бретон, и този на неколцина млади поети начело с Я. Рицос, получили уроци също от сюрреалистите от ангажираното течение като Л. Арагон, П. Елюар, П. Деснос. Характерен пример за такъв поет, поставящ творчеството си в служба на борбата за социален прогрес и оказал силно влияние върху следващите поколения поети с леви убеждения е Я. Рицос. Елитис отива отвъд чистия сюрреалистичен експеримент без да стига до определено социална поезия. Най-дълбокото вдъхновение на младия поет е Гърция с нейната невероятно красива природа, с магията на островите, морето и небето, на които са посветени първите две стихосбирки на Елитис – “Ориентации” и “Слънцето първо”.

   Това са основните причини, поради които, според Ст. Гечев, тази поезия не може да се “превежда”, а трябва да бъде интерпретирана, адаптирана. Към нея преводачът трябва да постъпва по съвършено различен начин, отколкото когато превежда класическа поезия. При последната трябва да се стремим колкото се може по-плътно да се доближим до текста, до неговия асоциативен заряд и авторовата емоционална мисъл, която в повечето случаи е еднозначна, като другите пластове – ако съществуват, се разкриват именно в колкото се може по-точното следене на авторовия текст. В случая буквалният или почти буквален превод най-често се оказва неразбираем за читателя, звучи просто като нанизване на взаимно несвързани думи и образи.” Ето защо, според Гечев, преводачът трябва да има голямата – и опасна – свобода, след като се настрои на един и същ лад като този на оригинала – да си позволява да свързва отделните думи-светове, образи и микроструктури по начин, който да отговаря на особеностите на българския език. Тук преводачът може дори да си позволи да захвърли речника настрана, да намери друго значение на дадена дума, несъществуващо и в най-големия речник, но отговарящо на емоционалността на оригинала. Преводачът би трябвало да има свободата да свързва различни комплекси от думи по начин, различен от този у автора, но все с главната и основа цел – да направи като цяло произведението по-близко до българския читател. Това обаче е твърде сложна, фина и опасна работа. При невнимателен прочит и тълкуване на образите приписваната на английския поет Уилям Форстър максима, “че поезията е онова, което се губи при превода” може да се окаже печално вярна за експериментиращия с подобна свобода преводач.

 

    В трудната съдба на Ст. Гечев има моменти когато цензорите му отнемат правото на преводаческа дейност, когато след репресивното отричане на новаторската му стихосбирка “Бележник” (1967) спират договора му за издаване на Йоргос Сеферис. Ала пробивът вече е започнал: през 1963 в периодичния печат се появява подборка на нова гръцка поезия и първото издание на Кавафис в превод; “Гръцка поезия на XX век” (1974), поезия на К. Кавафис (претърпяла няколко издания), том с поезия на Арис Диктеос (през 1985), стихове на Г. Сеферис (1987), също издаван неколкократно. Следва тритомната поредица, състояща се от две преводни антологии на съвременна гръцка поезия (1997) и (1998), завършваща с мемоарната книга “Моите гръцки приятели” (1999). Литературните портрети на К. Кавафис, Г. Сеферис, Я. Рицос, О. Елитис, Н. Казандзакис, К. Варналис, Кики и Атос Димулас, представянето на “Палатинската антология”, впечатленията на автора от посещенията му в светогорските манастири, от хитлеристката окупация в Гърция (1937-1942), когато Ст. Гечев служи в дипломатическата мисия на България в Атина, от гръцките древности са само някои от темите, включени в нея.

 

   Към тези издания, очертаващи облика на преводаческото, по-точно цивилизационно дело на Стефан Гечев, следва да се прибави и постоянната струя гръцки преводи в периодичния печат или участието в колективни издания като “Млада гръцка поезия” (1976) и др. Всички те изиграват важна роля в отварянето на културния кръгозор в България за преодоляване на идеологическата скованост и на черупката на котловинното разбиране, към което българската литература понякога е податлива, и изграждат мост на трайно приятелство с гръцкия народ.
Като заслуга и постижение на Ст. Гечев трябва да отбележим и факта че неговото преводаческо дело е двупосочно: през 1974 г. в Гърция е издадена “Антология на българската поезия”. Ст. Гечев убеждава тогавашното ръководство на Съюза на българските писатели да подкрепи това начинание и оказва голяма помощ на приятеля си Арис Диктеос при представянето на българските поети на гръцки. Макар и антологията на българската поезия в Гърция да не печели популярността на гръцката в България, тя полага началото на запознаването с българската литература в Гърция.
Представянето на творчеството на Кавафис и Сеферис, както и на редица други гръцки поети, в България е неразделно свързано с името на посветения преводач, поет, мислител и елинист Стефан Гечев, който претворява на български език от оригинала дълбоко универсалното послание на тяхната поезия. Споменатият по-горе първи негов подбор на стихове на Кавафис от “Народна култура” (1963) намира дълбок отзвук сред читателската публика. За българската интелигенция, а не само за поетичните среди, срещата с поезията на Кавафис представлява разтърсващо преживяване. Благодарение на това първо издание българският духовен живот е оплоден от духа на един модерен поет, от едно ново виждане, което предлага на българските творци различна гледна точка. В предговора си към едно от изданията на Кавафис, представено от Ст. Гечев, писателят Г. Данаилов отбелязва за гръцкия поет и въздействието му върху българските творци, че той не представлява само една нова галактика, която откриваме със свръхмодерен телескоп. Според него, Кавафис е откриването на цял един природен закон. Този коментар се отнася, колкото до поезията на Александриеца, толкова и до тази на другия голям гръцки поет от диаспората, роденият в Смирна (Измир) връстник на двайсети век Г. Сеферис.

 

      През 2001 г. изд. “Фондация за българска литература” издаде в чест на стогодишнината от неговото рождение том с поезия и есеистика със заглавие “Сеферис – поетът-нобелист и дипломат”, в която наред с непревеждана дотогава негова есеистика и стихове също са включени и направените от Ст. Гечев преводи. Благодарение на първите издания от шейсетте и седемдесетте години преведеното от Ст. Гечев на български творчество на Г. Сеферис е усвоено наред с това на К. Кавафис като съставна част от духовната тъкан на зажаднялата тогава, и поради доминиращите идеологически схеми, за запознаване с поетичния модернизъм интелигенция и читателска публика в България.
Пространно есе за Сеферис, запознанството с него и духовния процес за претворяване на творбите му на български е включено в последната, мемоарна, книга на Ст. Гечев “Моите гръцки приятели”. В него авторът описва единствената си среща и запознаване със Сеферис и отбелязва за неговата поезия, че освен че ще донесе на читателя радостта от надмогването на всекидневието, повеждайки го на пътешествие към древни митове и богата символика, също така ще го научи да следва интуитивно магическите пътища, които ще го отведат към свят на далечни и свободни асоциации.

 

  По мнението на този единствен изследовател на творчеството на Сеферис в България поетът-дипломат би могъл да каже, както и Кавафис, че е исторически поет. Той присъства духовно и творчески, (а понякога и физически) на най-значимите събития, които неговата родина преживява и ги претворява в поетично слово. Притежава дарбата да разширява духовното значение на дадено събитие от гръцката история (Малоазийската катастрофа, хитлеристката окупация и др.), като използва различни символи, така че да го издигне до събитие със световно звучене, което е станало, става или може да стане. С лекота поетът вплита във важните исторически събития и собствените си съкровени лични преживявания. Ще си позволя да цитирам един по-дълъг пасаж от това есе, разкриващ фините механизми на творческия процес на първия гръцки нобелист. Оказва се, че националната история и цели пластове от световното културно наследство могат да се съберат в едно съзнание и тогава то проговаря със съдбовни за народа си думи. Както отбелязва Гечев, при цялата си философска многоплановост Сеферис не се откъсва от националната съдба, по своему е и злободневен.

 

      Във встъплението към едно от изданията на Сеферис преводачът изразява надеждата си, и струва ми се тя напълно се оправдава, че в България ще се намерят достатъчно читатели, които желаят среща с едно поетическо дело като това на поета-нобелист, което ни отвежда далеч от баналното и трудно ежедневие, за да ни припомни, че освен материя, ние сме и дух, който иска да се „извиси малко по-високо”. А това ни тласка към търсене на съвършенството, иначе бихме се изгубили под сизифовското бреме на индивидуалното оцеляване.

 

Здравка Михайлова