Бъдни вечер – най-задушевния семеен български празник. През последните двадесетина години, белязани с разколния знак на отчуждението, нашето семейство спазва една живителна традиция: приятелите ни Тити и Стефан Гечеви ни канят да посрещнем Коледната радост заедно край домашната им трапеза. За нас това е интимен семеен кръг: едно трайно духовно общение, в което сме сродени чрез поезията, чрез споделяне на творческите вълнения, чрез пълно взаимно разбиране. Това е истинското семейство на сродните души. Щастливи сме, че бъдникът на обичта гори все така неугасим за нас сред околната мразовита разруха. Особено очарование се таи в кръговратната поверителност. Всяка година с трепет се отправяме към високата, самотно щръкнала сграда, ококорена с 14-те си етажа към снежната Витоша. И най-горе като пламък на свещица познатият прозорец свети. Там ни очаква онази чудна атмосфера, предадена така на живо в поемата „Стаята” на Стефан Гечев – с картините, с книгите, с папките с неиздадени ръкописи, със смели замисли, зареяни високо над дребнавите попълзновения и низмени страсти. И винаги ни изненадва на прага тържествената усмивка на домакините, елхичката върху етажерката с книгите, свещите, готови да да бъдат запалени, ритуално подредената трапеза с 12 вида постни ястия:сармички със стафиди, фасул с 22 вида подправки, дивни домашни туршии, ошав, плодове, орехи – всичко грижовно стъкмено от ръката на домакините, вложили поетична фантазия в изконно българско меню. Тихо звучат хорали на Бах. Настъпва мигът на тайнството. Свещите на масата и на елхата се запалват. Домакинята внася традиционната топла домашна пита. Мълком се изправяме. Стефан прикадява цялата стая и софрата с тамян. Упойва ни ухание от детство, на родителска закрила, на бащино огнище, в което през цялата свята нощ гори бъдникът и детските ни очи не могат да се откъснат от пламъците. Стефан чете на църковнославянски молитва и благославя домашната пита. Той е най-възрастният – достоен изпълнител на вековния народен обред. Този, който благославя хляба, пренася над пропастта на времето вярата в трайността на битието. Разчупва питата с благоговение: първият крайщник е за Света Богородица. За сътрапезниците – отломък по отломък, издъхваща топла пара с най-сладкия мирис на домашно месен хляб със загоряла хрупкава корица. Сядаме в тясна близост един до друг край неголямата маса, побрала толкова блюда. Домакинът вдига чаша за първа наздравица, като не забравя да отлее няколко капки за скъпите ни мъртви – между тях Цветан Стоянов, непрежалимият член на семейството на сродните души, напуснал ни толкова рано. Усещаме как около масата се завихря едно енергийно поле, което извисява разговорите над злободневното, над тежкотоварния бит, над самите нас – там горе, в чистите духовни предели на поезията, на спомените, на въжделенията… Това, впрочем, не ни пречи да се наслаждаваме до насита на вкусната вечеря, като ахкаме и охкаме при изненадата от специалитетите на дома: мариновани гъби, патладжани, кьопоолу и какво ли не още. Странно: в повторението празниците се сливат в едно общо тържество и в същото време се откроява всеки със свой неповторим облик и тон. Онази Бъдни вечер, която споделихме с незабравимия Петър Динеков – тогава Стефан ни достави върховно преживяване, озарено от неговия прочувствен прочит на поемата „Коледари” от Пенчо Славейков. Сякаш преоткрихме не само тази позната от ученическите ни години творба, но и надникнахме в най-съкровените глъбини на народната душа, опияни ни магията на българската реч. Друга паметна вечер – с Боряна и акад. Иван Тодоров – посветена на загадките на физиката, която е нещо повече от хоби за Стефан, а бих казала: тайната му любов до гроб. Вълнуващо бе прекарването на една Бъдни вечер с младата фолклористка Любомира Парпулова, която се прощаваше с родината тъкмо в такава традиционна обстановка, преди да замине завинаги за Америка. Друга година бяхме заедно с французите мадам Возни и Гримо, чието присъствие още по-силно ни накара да почувстваме националния облик на нашите обичаи на фона на съвременния свят, загубил значително богатство от миналото. А когато на празничната трапеза е духовитият Георги Данаилов, смеховете нямат край до зори. След като се изнижат всички блюда, напълвани повторно, едно от друго по-вкусни, иде ред на ошава с дивен мирис на дафинов лист, на карамфил и още на някаква подправка – секрет на дома. И най-сетне настъпва венецът на пиршеството: Стефан трябва да си изпълни обещанието да ни прочете свои нови стихове или поетични преводи, или фрагменти от есеистични творби върху чужди поети, или някой от своите „Невероятни разкази”. И през цялото двадесетилетие тези оригинални произведения си оставаха в папките без никаква надежда за излизане на бял свят. Казват, че чекмеджето на българския писател било заварено от промяната празно… Предстои още един незабравим детайл от празника. Когато стаята се замъгли от тютюневия дим, вратата към верандата се отваря за проветряване. Ние излизаме за кратко отвън. И попадаме под хипнозата на тихата коледна нощ. Високо от покрива, сякаш сме на някакъв планински връх, пред нас се разкрива необятна панорама – мигавица от светлинки, всяка от които е едно прозорче в София и в него се е събрало някое българско семейство. Виждам приказната картина на една отдавнашна вечер, когато се сипеха едри, бляскащи снежинки, като че ли валяха звезди от небето. Едновременно със снега в спомените ми оживяват и други бъдни вечери – с пълнолуние, с кервани от лилави облаци, с полегати дъждове, погнати откъм Витоша. Различни съзерцания от тази шеметна веранда на 14-ия етаж, които носят едно настроение, наситено с лиризъм от гласа на поета в неговия доверителен прочит на стиховете и преводите му. И само като си помисля, че ние за първи път сме чули откривателски творби от Сен Джон Перс, Кавафис, Сеферис, Елитис и много други тъкмо в този дом на този празник, пронизан от заветен български дух! И да повторя прощаването ни на прага: Да сме живи пак да бъдем заедно догодина на Бъдни вечер и да се сбъднат надеждите ни!… А мълком аз си повтарям: „Да бъде жив и здрав този, който благославя хляба!” А на сегашната бъдни вечер ще добавя: „И дано има хляб за всички в измъчената ни страна!” Посветено на тези преживявания у семейство Гечеви е моето стихотворение „Бъдни вечер”.
Люлее ме копнеж от детството: Да срещна Бъдни вечер. Сняг от сбъднат спом се рои на светулки у мен.
Край постната трапеза свещ от свещ се пали и душа от душа.
С тамян се прикадява и лъхва на утеха, на упование и любов.
А бъдникът в огнището, разгорен в очите, с огъня ни е слял
Вълитаме в молитва над себе си самите, над страха, над смъртта.
От вените небесни кръв ни се прелива. И запява плачеща звезда.
Благословен бъди, насъщен като дишане, вездесъщ като светлина,
от пулса на Всемира помпан, завъртан от Земята, вечносъщ, вечнонов –
животодаен ритъм: от сняг – в цвят, от цвят – в сняг.
