Откъс от изказване на Стефан Гечев на Делфийския конгрес, публикувано в списание „Антѝ“ същата година.
„След Първата световна война България отново беше на страната на губещите и разбира се, пропагандата ни казваше, че не нашата политика е виновна, а останалите и най-напред нашите съседи. През 1925 г. бях четиринадесет годишен, започнах да пиша стихове и бях сигурен че, нашите поети са най-добрите.
Малко по-късно намерих в едно списание статия за югославската поезия, където бяха споменати някои стихове на съвременните югославски поети като Йован Дучич, Тин Уйевич, Иво Андрич, Мир Кригла, Гучев Криклец и други. Бях изумен. Каква красива поезия! Това предизвика малка революция в тийнейджърската ми душа. Може ли народ който има толкова нежни и духовни поети, да бъде лош? Намерих една антология на югославската поезия и започнах да уча и езика. Тогава се оформи в моето съзнание идеята, че хората влизат в капан от тези, които изграждат материални и духовни стени, за да ги разделят. Разбира се, това не е нещо ново, но за мен тогава беше. Същото се случи и когато дойдох в Гърция през 1936 г. и се срещнах с гръцките поети Кавафис, Соломос, Калвос и по-младите като Сеферис и други. Уверявам ви, че тук не открих нищо друго освен симпатия към т. нар. български враг.
Бях си обещал, че ще направя всичко възможно за да се запознае българския народ с изящната гръцка поезия. Двете антологии на новата гръцка поезия, които публикувах в България след войната, доказват, че удържах на думата си. По-късно се запознах с румънската поезия, за съжаление чрез преводи. Възхищавах се и все още се възхищавам на поезията на Аргези, Дойна, Станеску и други. Спомням си с колко голяма гордост научих, че Τристан Цара, когото познавам лично, Исидор Ису, Йонеско, бяха наши, балкански таланти. Бях също толкова щастлив, когато Андриц, Сеферис и моят приятел Елитис получиха Нобеловата награда.
Мисля си, защо да не издадем една антология на балканската поезия на съответните езици и в същото време в превод? Сигурен съм, че независимо от местните традиции и различни чужди влияния, има обща аура, може би общ дух. Сигурен съм, че това, което ни обединява, е повече от това, което ни разделя. Но за да стане това общо дело, трябва да вървим през един елементарен, но труден път. Да се опитаме да разберем, преди да съдим. Да се опитаме да опознаем, преди да говорим не само за другите, но и себе си.“
