ДОСТАТЪЧЕН ЛИ Е ЕДИН ЖИВОТ?

Писмо до Стефан Гечев

20 февруари 2011 / Василис Марагос

       Скъпи Стефане,

      Не зная дали ше получиш някога това писмо.
Съдбата, която ме доведе за няколко години в кръга на твоите приятели – или може би не би трябвало да говоря за съдба, а за поразяващия гръм, която според нашия общ учител Хераклит направлява съдбините ни? – същата тя ни захвърли далеч един от друг – теб вече извън кръга на онези, които обременяваме тази земя – с делата, с бездействието, надеждите и страховете си, с добротворчеството и престъпленията си. Или може би не се намираме далеч един от друг и душите ни продължават да събеседват, както го правехме в плът и кръв, когато ти ме приемаше в гостоприемния си апартамент на последния етаж на жилищната кооперация на булевард „Витоша“, откъдето човек може да обхване с поглед цяла София? София, един от най-значимите за европейския дух градове. Името й е посветено на Божията премъдрост.

   София – Атина: две имена на столици – предавани през вековете – – успоредни викове на два съседни, братски народа, които се осланят на мъдростта. Живеейки пет години в София, споделяйки твоето приятелство, разбрах защо Константин Велики е възнамерявал там да установи столицата на империята си. „Сердика е моят Рим“ казвал владетелят-светец преди да я установи във Византион на брега нва Златния рог и така повтарях и аз заедно със него, когато крачех по улиците на града, влизах в неговите сгради и разговарях с жителите му.

   Душата не умира – поне не твоята душа. Било то в книгите и в паметта на онези, които са те познавали, било то пътешествайки с хилядолетия из други тела, преди да достигне до Нирвана или до Острова на блажените, или до Рая, сигурен съм, че ти следиш какво се случва.
Просто малко е времето, което посвещаваме на душата си приживе. А живот наричаме този кратък отрязък. Малко е било времето, което сме имали на разположение, докато си ми дарявал другарството си. Времето винаги е малко и поради това толкова безценно.
Когато се запознах с теб и ти щедро ми дари приятелството си, се намирах на кръстопът (нима не става винаги така в живота ни?). От една страна беше утъпканата пътека, пътят на повторяемостта, значим, но опасен, тъй като води към хюбриса, към егоистичния материализъм. От друга страна, пътят на душата, труднопроходима теснина, но единственият истински проход, който отвежда нанякъде. Като двата коня в колесницата на Платон, които умът колесничар не успява да овладее и, ту го дърпат нагоре, ту надолу. Дали, впрочем, ти си ми помогнал да открия пътя си? Да опозная себе си? Трудно би било да отговоря със сигурност, не зная. Обаче зная, чи ти бе за мен учител, учител, който ме окуражаваше да не затварям вратата за духа, но и ми помогна да разбера България, и още повече (през твоя поглед) – Гърция и самия себе си. Не е случайно, че си озаглавил последната си книга „Познай себе си“.

     Двайсети век – твоят век и векът през който сме се появили на бял свят мнозина от нас останалите – е обременил толкова много земята със своите мрачни бездни, със зверските си престъпления, с безчовечните си идеологии, но и със светлината на надеждата! Спомням си как ми казваше, че поезията около трийсетте години на 20-ти век в Гърция е достигнала идеално-необозрими висоти. Това е била светлината на поезията. И все пак, този век е бил епоха на мрачна бездна. Бил е белязан от най-кръвопролитните войни, които историята е познала (за пръв път имаме война наречена световна), както и от безпощадни тоталитарни режими. Резутатът от това са хекатомби, животи и души отведени на заколение. Твоят житейски път е бил белязан от ограниченията на подобен тоталитарен режим. Мисля си колко ли тежко трябва да е било това за теб, година след година, десетилетия наред, за теб, който си бил поданик на свободата. Когато векът отвън толкова обременява живота на човека, как да бъде запазена неговата вътрешна свобода! И въпреки това, и ти, и мнозина други като теб, сте успели да задържите високо пламъка на човешката душа – на човека с малко „а“, както пишеш в едно твое стихотворение, на човека, който зачита своя себеподобен и другите създания, а не на уж свръхчовека, който се опитва да се наложи над останалите. Защото, освен престъпниците, този век стана свидетел на делата и на забележителни миротворци, може би би трябвало да кажа „на светци“ – по-трудно е да за-държиш високо човечността и мира при толкова трудни условя. И Ганди не е бил единственият сред вас.

     Този пламък на душата – белязан от пушилката на войните –горещи и студени, и от мраза на нетърпимостта и омразата, вие сте предали на нас. Не зная какво правим или какво бихме могли да направим ние с това наследство. Дали ще съхраним земята? Дали ще продължи тя да се върти? И докога? Явлението, който описваш в едно твое стихотворение, на светкавицата, която се появява под образа на слънце (източник на живота), пробуждайки сладки надежди у едно разочаровано човечество, но непосредствено след това светлината се превръща в унищожителен пожар, не е някаква далечна въображаема ситуация, а нещо, което наистина може да се случи, днес или утре. Новините тези дни за слънчевите изригвания, които може да прекъснат електрическата мрежа в райони на планетата и да направят видимо северното сияние в райони по на юг, го потвърждават.

ОПАСНА МОЛИТВА

Когато мракът стана нетърпим,
Коленопреклонно се помолихме да дойде светлината
Небесата ни чуха– светлината надникна отдалеч –
едно ослепително слънце, което бързо приближаваше.
Очакваме го радостно, с ръце разтворени.
Едва когато се сблъска с нашите стени
и изригна в заслепяващо зарево,
в едничкия-единствен миг
преди да бъдем изпепелени, проумяхме:
това бе Светкавицата.

    Божиите дарове са прости – тайнството на всеки миг от нашия живот потвърждава това. Нека живеем смирено, без светотатственото поругаване на хюбриса, трудейки се за доброто, полагайки усилия да достигнем самоосъзнанието за нашите граници и възможности. Опознавайки себе си. А докато сме живи, нека да се мъчим да постигнем мъдростта – Божествената мъдрост, естествено – която нашите предци са сметнали за добре да дарят като име на столиците на нашите два народа. Нека да се надяваме, че един живот е достатъчен за това. Или поне, че е достатъчно едно искрено усилие.

Василис Марагос