НАЦИОНАЛНИ МОТИВИ В ТВОРЧЕСТВОТО НА СТЕФАН ГЕЧЕВ

Георги Василев

Но аз съм българин, обичам народа си като чемшир и като орех и корените ми са вътре в него…
Цикъл „Икони”, („Ястребът”)

      Стефан Гечев създаде произведения, свързани с далечни времена, страни и светове, които се носят в някакъв особен поток на времето. Неведнъж пътуванията до там имаха своята проекция и върху българската действителност, а и по-голямата част от творбите му бяха директно свързани с нея. Действието на романите „Мостът” (1983), „Виктория и нейните синове” (1995), „Познай себе си – лъжефилософски и лъжебиографичен роман” е свързано с възлови проблеми на новата българска история. Новелата „Лъвът в пещерата” (2000) е посветена на вълненията на българските духове в периода вероятно непосредствено преди Априлското въстание, оцветени с онази очарователна мистика, която помним от Вазовото предсказание в „Под игото” „Туркiя ке падне”, но тук развита като богата и наситена с драматизъм митология.

   Стихотворенията, които са посветени на българската история и културно наследство, бихме групирали така:
а) големи национални митове: Орфеевият цикъл и „Из проповедите на поп Богомил”, „Приказка за магьосника Боян”, „Гергьовден”, „Славянска балада”, „Да се изкачваш дълго по скалите”, „Българско”;

 б) драми, големи събития и митични личности от нашата история: „В Преслав”, „Преслав 893”, цикълът „Икони”, „Симеон…”;

в) национални характери: „Българско”, „Селско пладне”;

г) съвременни български мотиви: „Симфония”, „Отдих”, „Прадеди”, „Послеслов” от цикъла „Пътуване” в първата му стихосбирка „Бележник”.

     Особено интересни за нашата тема са неговите връзки със старобългарската литература. Истина е, че в голямата си част старобългарската литература се превежда от гръцки текстове, но тези преводи търпят известна българизация – тоест внасяне на нови акценти и значения от преводачите. Както посочва Стефан Гечев, в българските преводи има повече близост до социалната правда (Гечев 1938: 122).

   Старобългарската литература носи дълбоки религиозни и философски теми. Една от тях е „Славянският физиолог”, интересна тема, в която има вливане на идеи от няколко древни култури. Стефан Гечев е първият академичен изследовател на този сложен мистичен текст с труда си „Към въпроса за славянския физиолог”, излязъл през 1938 година. Професор Йордан Иванов е предлагал труда да бъде удостоен с доцентура, но пак някои „български” задкулисни страсти са попречили за това. Писателят притежава задълбочени познания по историята и същността на богомилството, които, както сочи френският автор Ален Вюйомен, отново са в контекста на общуването на Стефан Гечев с Йордан Иванов (Vuillemin 2010: 33).

   Нека погледнем по-конкретно какви тематични линии от старото българско наследство виждаме в произведенията на Стефан Гечев.

  Един цикъл от 7 стихотворения „Из проповедите на поп Богомил” ни представя философията и емоционалността на това учение. Оригиналната богомилска философия е не само теология. Ако вземем „Тайната книга” на богомилите, се вижда, че тя е забележителна сплав между идеи и образност, тоест освен богословие, тя е и литература. Със същата стилова особеност се отличават и познатите богомилски или богомилизирани апокрифи: „Видение Исаево”, „Детство Исусово”, „Никодимово евангелие”, „Книга за светите тайни Енохови”. Откакто през 19 век започва академичното изучаване на богомилството, в течение на времето надделява един предимно аналитичен метод, а въображението, емоциите, които имат толкова голямо място в това учение и които силно са привличали милиони последователи, са изоставени на втори план. Не е извършена достатъчно успешна реконструкция на неговите съкровени тайни, защото се подценява художественият аспект. В цикъла си „Из проповедите на поп Богомил” мислителят и поетът Стефан Гечев пресъздава ярката диалектична образност, присъща на оригиналната богомилска реч, на богомилското посвещение. Тази творческа реконструкция, към която е добавен полетът на личното въображение на поета, е отбелязана отново от френския изследовател Ален Вюйомен. Той сочи, че стихотворенията кондензират богомилските морални и духовни вярвания, че това е поетично откровение и мистично посвещение, запазено за най-близките ученици на поп Богомил (Vuillemin 2010: 34, 36).

   Тоест тези стихотворения, освен със своята изразителност и богата образност, представляват навлизане в големи философски дълбочини, проекции на източни и западни идеи, неизвестни на читателя духовни пластове.

    Поетът приканва днешните люде да вдигнат поглед за среща с потока на вселенските проблеми, изсипващ се върху нас, защото ако не направим това, тези хоризонти ще се стоварят върху нас като втори потоп, ще ни хвърлят в бездна. В разказите „Кръстното дърво” образованият читател разпознава пресъздаване на две от величествените теми в старобългарската литература – „Повест за кръстното дърво” на поп Йеремия от Х век и „Слизането на Христос в ада” – епизод от Епифаниевата хомилия или от Никодимовото евангелие – два апокрифа от VI век, преведени у нас по различни сведения в периода X–XIII век. Изглежда Стефан Гечев е единственият, който загреба в дълбините на апокрифното ни наследство, за да му даде самостоятелни творчески решения, да го извади до висотата на новото време. С една дума – тези две притчи, както и други творби на Стефан Гечев като неговия цикъл поеми „Из проповедите на поп Богомил” („Поезия”, 1990), създават липсвалата досега по-съществена връзка между образността на старобългарската литература и съвременния литературен процес. При това с много голяма свобода на пресъздаването.

     В това ни убеждава неговата версия на „Кръстното дърво”. В повестта на поп Йеремия – Христос, който учи орача да оре, носи една светла и мека утопия за слизането на царството небесно сред обикновените хора, сред техния живот, дори в бита им. Кръстното дърво е придобило най-смирената си функция – функцията на ралото. Завършил е епосът на Голготата. Възкресението Христово е вдигнало Божия син не над хората, то го е довело сред тях като непосредствено присъствие. Така творбата на поп Йеремия е привлекателен български мит за окончателна Христова победа на земята.
В „Кръстното дърво” на Стефан Гечев е нагнетено голямо напрежение, с безмилостни превратности, разсичащи мислите и тялото на днешния човек. След като става ясно, че не Христово просветление, а нова развала е завладяла „хората в тези области” (тоест края и началото на XXI век) до такава степен, че те са в процес на самоунищожение (какво друго са регионалните войни, атентатът от 11 септември 2001 г.), то разпятието следва да им се поднесе отново. Но така, че да ги стресне, да сломи упоритата им корупция. Истината идва не като благодат, дори не като хирургическа намеса, а като удар с брадва. За да се отсекат и отделят здравите места от трупното състояние, в което е изпаднало това общество.
Вероятно така ще изглеждат нещата, ако хората, увлечени в елементарни, неведнъж изкривени удоволствия, са останали глухи към божественото си призвание, към апелите на изкуството и пророците. Тогава идва санкция, сякаш излязла от страниците на Стария завет, отваряща вратите на поразяващ огън, който да донесе мъчително пречистване, или ако и тогава това не стане – да донесе края. В „Преображения” Стефан Гечев все още е оставил шанс хората да бъдат спасители на самите себе си. Това е вариант, резониращ по-скоро с Новия завет. Тогава техните деяния, голяма част от които са чудовищни картини, които смразяват и физически нараняват, ще се обърнат в образи на възвръщане към човешкото. Адът, който хората формират с постъпките си и с лошите си стремежи, ще се преобразува във все още несъразмерни, но укротени фрески на връщането към нормалното общуване и добротата. Адът – това сме ние със злото у нас. Възкресението – пак ние – с доброто, което ни е било вродено, а след това пратено отново. Носим го в себе си, видели сме го и сме го изоставили.

   Затова можем да кажем, че „Кръстното дърво” и „Преображения”, макар съдържащи трагична интонация, оставят врати за изход. Дали това ще бъде новата назидателна голгота, която периодично ще подхваща някого от самоуверените и преситени герои на днешното време, или ще бъде слизане в ада на собственото подсъзнание, за да се опита човек там да повали извращението и злото – тези възможности все още са в кръга на нашия избор. Ако не го направим, ни чака другото – катастрофата, предизвикана от нас, с която Космосът (на старогръцки значи и хармония) изхвърля, анулира погрешното развитие, отклонението.

Какво носи на нашата литература творческият поглед на Стефан Гечев към старобългарската книжнина? Преди всичко той извлича от нея универсални смисли, с което доказва нейното изключително значение за цяла средновековна Европа. Пред читателите се възкресява културен хребет на морални пориви и философско търсачество, слабо познат или забравен от съвременниците като водещ хоризонт в културното развитие на други страни. Тоест, ако използваме един популярен израз на нашето време, той реституира пълнотата на едно забележително национално богатство, на мислене, което е било авангард в онази епоха, и което, нека акцентираме това, не е изчерпано, което може да бъде възродено с актуализирани и все така оригинални претворявания. Приносите стават два. От една страна, се открива забележителен национален творчески ресурс, който внася допълнително оживление в днешния ни културен живот. От друга страна, това е заставане – и чрез новото творческо въплъщение на тези теми от Стефан Гечев – до признатите постижения в света. Разбира се, тези две придобивки не идват даром. Следва да споделим, че ако други български автори искат да се изкачат на този духовен хребет, то те трябва да прибавят към дарбата си по-задълбочено познание на материята, изкачване по трудните й стъпала, с което като че ли не се е отличил друг досега. И още, това наше богатство и творческите извисявания на Стефан Гечев следва да бъдат представени в преводи на различни езици на световната публика.

За да се види, че не става дума само за предположения, ще припомним едно явление от близкото минало. Към края на миналото столетие в европейската литература премина една вълна, която черпеше сюжети и задълбочени философски теми от Средновековието, от апокрифите. Достатъчно е да споменем имената на Умберто Еко и неговия роман „Името на розата” (1980), Милорад Павич с „Хазарски речник” (1984) или сръбския поет Васко Попа, който вплете в стихотворенията си апокрифни образи. Тези произведения получиха международно признание. Но защо България, която бе основният извор на апокрифна литература за славянските страни и чиято „българска ерес”, тоест богомилството се споменава в „Името на розата”, не се включи в тази вълна? Отговорът е ясен и тъжен – нито един от българските писатели, връстници на тази тенденция, не бе стигнал до философските дълбини на старобългарската книжнина, а творчеството на Стефан Гечев бе поставено в изолация от предишния режим.

Особено привлекателна страна на общуването със старото културно наследство е, когато то обогатява с реални импулси днешните ни разбирания и извисява днешното ни поведение. Такъв завет ни оставя Стефан Гечев в своя орфически цикъл – повика да събираме и съединяваме органично частите на често разкъсвания от дионисиеви бесовщини и жреци съвременен свят, да възстановяваме и въвеждаме хармонията в него:
– Те, неговите жрици, в слънчев унес, разкъсаха Орфей на части и кървавите късове разпръснаха по върхове и по дъбрави.
За наше щастие той нямаше любима и сестра като прабрата си Озирис. И затова на нас се падна жребия (велик и нежен) – да дирим частите му, за да ги съберем и възкресим –
И нас самите с него, може би.
Способност и привилегия на големите майстори на перото е умението да припомнят античното призвание на един народ (актуално и днес в световен, дори в космически аспект) и то да се вплете в националния му манталитет. Това е заветът на Стефан Гечев за България. Повторено и в романа му „Познай себе си. Лъжефилософски и лъжебиографичен роман”.
Не само като спомен, но и като съвременно вдъхновение, което отваря вратите на по-хармонично бъдеще.

БИБЛИОГРАФИЯ

Гечев 1938: Гечев, Ст. Физиолог. С., 1938, с. 122.
Vuillemin 2010: Vuillemin, A. Les Prédications du pope Bogomile. – In : Stéfan Guetchev, Les Prédications du pope Bogomile. Ed. Rafael de Surtis. 2010, p. 33, p. 34, p. 36.

Текстът е публикуван в сборника „Властта на духа: Алберт Гечев и Стефан Гечев“. Редактори и съставители: В. Донева, М. Душкова, Р. Русев. Русе: Русенски университет „Ангел Кънчев“, 2013, ISBN 978-619-7071-01-6, с. 82-86.

Георги Василев