Жан Ефел

Първа среща – 1956 г.

През тази година в. „Стършел” празнуваше десетата годишнина от основаването си. На празника бяха поканени видни хумористи и карикатуристи от няколко страни – главно социалистическите. От Франция дойде Жан Ефел. Познавах отдавана неговите серии, най-вече „Сътворението на света” – млаки рисунки, изпълнени с финна простота, нежен хумор и много доброта.

Срещата с него на летището си спомням добре. Той беше малко под среден ръст, слаб, строен, с бледо матово лицес тънки черти. Ръцете му бяха изразителни, съразмерни с фигурата му. Имаше вид на опитен фехтовач, който на всяка цена иска да скрие това. Особено ми хареса усмивката му – тя изразяваше нещо като кротка ирония или меко лукаство. Още от първите думи, които разменихме, разбрах, че човекът е способен на тънък разговор, който никога не минава в патос и винаги съумява да се запази от всякъква духовна маниерност с неподръжаемо чувство за хумор.

През тези няколоко дни, когато го придружавах, говорихме по различни въпроси – за културното състояние на Франция след войната, за отделни творци, за модните тогава литературни явления. Жан Ефел не само беше в течение на проблемите, не само познаваше лично най-видните представители на френската интелегенция, но умееше и да разказва весели пикантни случки около тях. От далечни загатвания разбрах , че е участвал в съпротивата доста активно. Разбрах също, че не е членувал във ФКП, но е близо до нея. Всяка седмица подаряваше по една карикатура на „Юманите диманш”. Беше посетил Чехословакия и Полша и беше убеден, че пътят към бъдешето минава през социализма. Припомням си разговорите доста общо, защото не съм си записвал никога, дори при най-интересните хора, които съм имиал щастливия случай да срещна. Запомнял съм само определени моменти, определени реплики, които са се забивали в паметта ми. Така и сега. Помня двете срещи между Жан Ефел и Илия Бешков.

Първата се състоя в дома на Бешков. Бяхме той, Жан Ефел, аз и Тодор Динов, който, доколкото си спомням, от време на време записваше разговорите на Бешков (мисля, че знаеше да стенографира). Разбира се, бях обяснил на госта какво представлява Бешков не само за нашата карикатура, но и изобщо за културата ни, без да преувеличавам със суперлативи, като исках да оставя на Ефел сам да оцени големия карикатурист и рисувач.

Доколкото си спомням, в началото на разговора Бешков изказва възхищението се от таланта и начина на рисуване на Ефел, от неговото тънко чувство за хумор и детинската му вяра в сътворението и Твореца. Стори ми се, че Бешков прехвали малко госта си и това някак ме подразни. Но отговорът на Жан Ефел беше изненадващ. Той обясни простичко , че не е художник, а фейлетонист. Но тъй като не умеел да си служи със словото, изразявал фейлетонното си хрумване с рисунки. Поведе се диалог за езика и двамата се съгласиха, че той е най-великото изразно средство(точните думи не помня). След това гостът пожела да види рисунките на Бешков и той с охота извади голям куп свои работи. Главно карикатури – и битови, и политически. Ефел ги разглеждаше внимателно, мълчалива, без коментарии. Виждах как Бешков следи лицето на госта, за да хване реакцията му. Най-сетне не се сдържа и запита какво е мнението на Ефел за работите му. Французина отговори , че Бешков е като техния Домие. И веднага добави, че той много уважава този художник. Изглежда обаче, че за Бешков това не е достатъчно. След като обясни, че и той е харесвал Домие, каза, че ще покаже на госта рисунки, които е правил напоследък. Наистина бяха хубави. Нямаше я вече усложнената рисувачна техника, линията беше ясна, опростена, чиста. Жан Ефел, изглежда, ги хареса много, защото забеляза, че „би изразил на автора възхищението си, ако и той самият не се опитвал да рисува опростено”. Този комплимент хареса на Бешков. И все пак имаше нещо в реакцията на госта, което не го задоволяваше напълно. Тогава извади своите прочути дудуци и започна да свири. Слушахме – поне аз и Динов, – омаяни от тези импровизирани мелодии. Когато свърши, настъпи дълго мълчание. После Жан Ефел ме помоли да кажа на Бешков следното: той заедно с другите гости на „Стършел” бил поканен да направи обиколка из България, но тъй като бил зает и трябвало да се завърне в Париж, отказал, съжалявайки, че няма да опознае истинската България. „Но сега – допълни той, – след като чух мелодиите на г-н Бешков, мисля, че не трябва да съжалявам. Чрез тяхаз някак се докоснах до душата на този народ.” Бешков беше наистина много, много щастлив. Пожела да се срещнат, ако е възможно, още веднъж и Жан Ефел с искрена готовност се съгласи. Следния ден вечерта, преди заминаването на Жан Ефел, уредихме една вечеря в червения салон на хотел „България”. Там бяхме, струва ми се, повече хора. Направи ми впечатление, Бешков дойде даже малко преди уречения час. Жан Ефел, който живееше в хотела, се яви малко по-късно.

Разговаряха изключително двамата. Говореха за изкуство и художници, за философия на историята, за модерно изкуство, за съвременна и древна митология. Трябва да кажа, че Бешков беше блестящ. Той изказваше своите оригинални, понякога привидно абсурдни сентенции с такава лекота, с такова чувство за хумор, че изпитвах гордост, задето нашата култура притежава такъв човек, макар че не всякога бях съгласен с него. Жан Ефел поддържаше разговора – тъй също имаше познания по много проблеми, но не изтъкваше това.

Когато се разделихме, той каза, че Бешков е наистина великолепен събеседник със собствено мислене – нещо, което според него се срещало все по-рядко в Европа.

На другия ден при заминаването Жан Ефел ме покани да му отида на гости в Париж, като ми обеща, че ще ме запознае с когото искам от френските интелектуаци. И не забрави да ми поръча да поздравя Бешков и да изразя възхищението и удоволствието му от двете им срещи.

 

***

В началото на 60-те години моята приятелка, художничката Мана Парпулова, беше в Париж. На заминаване я помолих, ако има време и желание, да се обади на Жан Ефел и да му предаде поздрави. Като се върна, тя разказа, че минавала веднъж по улицата „Бонапард” (бях й дал адреса на Ефел) и решила да го посети – нещо, изобщо не приемливо , почити неприлично, особено спрямо такива заети и видни личности. Въпреки това поканили я да влезе. Явил се Жан Ефел и тя му обяснила на своя не до там перфектен френски, че е приятелка на Стефан Гечев, който му изпраща много здраве. Той се пооживил, показал интерес към мене и особено към Бешков (който беше починал още в 1958г.). Това, че си спомнил със симпатия за престоя си у нас и за хората, с които се е срещнал, ми откриваше възможността, ако случайно попадна в Париж, да се срещна с него.

Втора среща – 1968 г.

 

Пристигнах в Париж към края на септември, след като известните майски събития бяха отшумели, но ехото им се носеше не само над Франция, но в известен смисъл и над цяла Западна Европа. Все ощедуховете клокочеха.

Известно време след като пристигнах, се обадих на Жан Ефел. Той изрази сдържано удоволствие си и ме покани на обед следващия ден към 11 часа.

Улица „Бонапард” е дълга, тя пресича площада „Сен Жермен”, на който се намира черквата и прочутото още от началото на века кафене „Двата фаса”. Номер едно на улицата се намира почти на ъгъла с кея Малаке. Тясна уличка със старинни къщи и множество антикварни книжарници.

Бяло асансьорче, инсталирано само за най-горния етаж, където се намираше апартаментът на Жан Ефел, ме доведе пред вратата. Отвири ми прислужницата и още предида успее да съобщи за идването ми, се появи домакинът. Поздрави ме твърде сърдечно и ме покани в ателието си – огромно, високо не по-малко от шест метра, на две нива, с чардак, на който бяха наредени шкафове, пълни, както разбрах, със скици, рисунки, архиви на Ефел, подредени и поддържани „ажур” от неговата предана секретарка, на която бях представен от домакина. На по-високо ниво се намираше работната маса на художника, имаше големи библиотечни шкафове. По-ниското, до което се слизаше с три дървени стъпала, беше нещо като салон. Настанихме се там пред масичка, отрупана с бутилки. Жан Ефел ми обясни, че у него ще вземе аператива, а ще обядваме в ресторанта. После започна да ме разпитва за познатите си в България. Беше много оживен, онази забележима резервираност от България се беше изпарила. Тук беше в дома си, сред атмосферата си – и сега започнах да разбирам, че резервираността му е била просто стеснитилността на творец, попаднал в приятна, интересна, но все пак чужда среда…Запита най-напред за Бешков и преживя истински трагичния му край. „Беше необикновен човек” – повтаряше той.

Дойде жена му – строга дама на средна възраст, облечена с елегантна дискретност. Франсоа (това беше истинското име на Ефел, както разбрах сега) заговори за неотдавнащите събития – бунта на студентите и работниците, който можел да доведе до падането не само на Де Гол, но и на нашата система, ако имало организация, която да оглави движението. „Бях много щастлив – каза той, – че революционните традиции не са само минало за нашата Франция, че младежта не се е обуржоазила съвсем”. Но бунтът бил смазан „без капка кръв” и сега Франция е – тук той се обърна към секретарката си и я помоли да даде екземпляр от неговия „афиш” – образът на Мариана със залепена уста. Франсоа каза , че ми го подарява, и поиска молив да го подпише. На дискретната забележка на секретарката, че са остнали само два-три екземпляра, художникът отговори, че ”толкова по-добре”, това ще представлява по-голяма ценност за госта му. Пазя афиша и до сега.

Отидохме да обядваме в прочутия ресторант „Лип”, на двадесет крачки от дома на Ефел, на бул. „Сен Жермен”. Това е тясно помещение – партер и балкон, до който се стига по тясна дървена стълба. Както в повечето френски ресторанти, масите са малко и доста на гъсто. Имахме запазена маса. По особеното внимание на келнерите беше ясно, че Жан Ефел е постоянен и тачен гост. Ястията бяха отлични, а виното – бургунска марка „Помар” – беше великолепно. Между другото тогава видях на съседната маса Франсоа Митеран, Ефел го поздрави и ми прошепна името му – „чудесен тип, той има да играе роля в нашия политически живот”.

След края на обяда г-жа Ефел се сбогува, понеже имала работа. „Надявам се, че няма да закъснееш много” – каза тя на мъжа си, като си отиваше, а той отговори нещо весело – в смисъл, че е на разположение на госта си, който в София му бил жертвал толкова дни.

Като останахме сами, Франсоа се почуства някак свободен. Каза, още една бутилка от това чудесно вино ще бъде добър край на обеда и веднага направи поръчката. Тогава забелязах за пръв път (в София той почти не пиеше) пристрастяването му към алкохола, което го доведе до фаталния край десет години след това. И така, разговаряйки изпихме бутилката, след което помолих за кафе. „Не тука, драги – отвърна той. – Никога не пий кафе в ресторант. Винаги е лошо. Ще пиевм кафе другаде”. Това „другаде” се намираше почти срещу ресторанта, то беше прочуто то кафене „Флор”. В него още от началото на векаса се събирали художници, писатели, артисти. Тук вечер Аполинер се е срещал често с приятелите си. Сега, в два часа, кафенето беше почти празно. Ефел поръча кафе и коняк. Тозе ден той ми стана много близък. Особено когато в пет часа реши, че трябва да се разделим. „Ако случайно жена ми те запита някой ден за днес, кажи, че сме били заедно до късно през нощта” – каза той, като се усмихна с онази наивно лукава усмивка, която доре познавах.

 

Очаквайте скоро и трета среща