КРАСОТА И ДЕМОКРАЦИЯ – 14.7.1979 г.
Тази заран – още отрано беше горещо и Тити*1 искаше да дръпне пердетата, за да не избеляват калъфките на мебелите. Тогава си помислих така:
Правилно би било да обличаме мебелите с калъфки, ако платът на самите мебели под тях беше много красив. А той е стар, изцапан, дори поизкъсан – и затова го обличаме с калъфки; това е неправилно, дори е срамно: прикриваме, камуфлираме грозотата, или просто казано – лъжем хората (и понякога себе си). Ако платът отдолу е много хубав, тогава не само е позволено, но и правилно да го обвиваме с калъфки не за да го запазим по-дълго, а и за да не излезе, че искаме да се хвалим пред хората и следователно да възбуждаме у тях завист – чувство, което би им навредило.
И оттук си помислих така:
Колко е интересно, че кодираният у мен правилник за етично държане се проявява в една чисто естетическа област. У мене е кодирано – и винаги съм се стремял несъзнателно, да не се правя на по-добър, по-умен и т.н., отколкото съм. Стараел съм се, ако усещам, че превъзхождам другите в нещо, за което биха ми завидели, да го прикрия не от гордост, а за да не им давам повод да ми завиждат. И ето че този чисто морален кодекс се проявява навсякъде, дори в такава дребна естетическа област като днешната. (Навярно се е проявявала и друг път, но не съм обръщал внимание.) Навярно това става с повечето хора. Затова е възможно да се съди по наредбата в един дом, по най-дребните неща за степента и качеството на моралния кодекс, кодиран у съответните хора (когато се нареждат сами).
Следователно гръцкият идеал за калокагатията (καλοκαγαθία) = единство между красота и доброта в най-висшия смисъл на тези думи, не само съществува, но и се проявява в различни степени у различни хора. И колкото по-висш смисъл добиват тези думи, слети в една, сочеща първото стъпало на едно висше човечество, толкова обществото ще бъде по-съвършено.
Във връзка с това си помислих така:
Етическият идеал, неговото прилагане и нарушаване, е свързван от векове и векове с религиозните вярвания. Религията е, която е дала на хората етическия идеал, като обещава на спазващите го рай, а на нарушаващите го – ад.
След като религията отпадна в подсъзнанието на милиони, от него се изтри или е на път да се изтрие и естетическият кодекс. „Щом няма Бог, всичко е позволено.“ Разбира се, съществуват наказващият закон и похвалващата държава. Но и двете се осъществяват от хора, у които често етическият код е заместен (и затова понякога действа) с други необходимости. Затова – хората го виждат всеки ден – законът невинаги наказва престъпването на етическия кодекс и невинаги отдава похвала на онези, които най-добре го спазват. Затова обикновеният човек заменя етическия кодекс, който ползва обществото, с кодекса за собственото добруване. Това у нас става масово. И, разбира се, не само у нас. По този начин се получава не единство, а разкъсване на обществото на отделни индивиди (или неясни групировки – от една област, дори село, от една специалност и т.н.), които се борят с различни средства срещу други, за да придобият повече облаги на гърба на другите, на обществото, на държавата. Оттук неминуемо следва и ще следва морална и материална деградация на обществото, останало без етичен кодекс (почти = на понятието съвест).
Какво да се прави?
Да се върне религията, е невъзможно въпреки някои опити. Към религията прибягват днес повече хора не защото вярват, а понеже са победени – те не са могли да преминат на страната на благоденстващите по различни причини (липса на специален „талант“, липса на връзки, срамежливост и т.н.) и затова – понеже нямат надежда, я търсят в религията.
Да се създаде нова религия в наше време е също много трудно въпреки хилядите секти, които никнат като гъби на Запад. Но те повтарят стари религиозни и окултни истини, дори без оглед на съвременния начин на мислене, затова по тях се увличат или юноши, или старци (над 70 години).
Мисля, че едно нещо, което би могло да помогне в случая, е естетическият идеал. Той би могъл да се формулира така: „Да се престъпва естетическият кодекс може да е полезно, но не е красиво.“
Естествено, това правило би могло да се възприеме от хора, които имат ако не естетически идеал, поне чувство за красотата и грозотата. А то се среща много по-често, отколкото бихме могли да предполагаме.
Спомням си как нашият квартален месар бай Кольо, с когото бяхме станали приятели, ми разказваше веднъж как краде от клиентите си. В разказа си той каза (почти в края): „Да знаеш, че стари хора и бедняци не лъжа никога. Не е хубаво.“
Спомням си също как един младеж ми разказваше, че той и трима приятели напили едно момиче и „му се изредили“. „Като дойде моят ред – каза той, – аз отказах. Грозно беше. Отвратително.“
Разбира се, нормално би трябвало това правило да се прилага от ръководителите, защото при нашата система те са модел на поведение към стоящите под тях, те – за тези под тях, и т.н. Но то може спонтанно да се прилага и от група (групи) млади хора, да стане мода и да се разпространи сравнително бързо.
Разбира се, трябва системно да се внушава с всички средства за масова информация истински съвременен идеал за красотата. Какъв е той, това е друг, голям проблем, по който заслужава да се говори.
Литературата и изкуствата могат да направят също много, при условие че работят в тази насока привидно спонтанно, т.е. да се направи така, че широката публика да мисли, че съответните произведения на изкуството не само не са създадени по поръчка, но дори обратното. (Защото хората действат или по пример, или по контраст.)
Дали това е имал предвид Достоевски, като е твърдял, че „красотата ще спаси света“?
* – 1 Съпругата на писателя – г-жа Кръстина Гечева.
Интервюто е написано през далечната 14.7.1979 г. и издадено във В. Демокрация, № 79, 2 април 2002.
Проект се реализира с финансовата подкрепа на програма
„Творчески инициативи“ на Национален фонд „Култура“.