БЪЛГАРСКИТЕ СЮЖЕТИ В КНИГАТА „МОИТЕ ГРЪЦКИ ПРИЯТЕЛИ”

НА СТЕФАН ГЕЧЕВ

Мира Душкова

преподавател в Русенския университет „А. Кънчев“

 

Да започнем с ретроспекция. През 1934 година Стефан Гечев завършва „Славянска филология” в Софийския университет, като още тогава има афинитет към една от изучаваните дисциплини – старобългарската литература. За да развие и да разшири своите знания, неговият професор Йордан Иванов го съветва да започне да изучава старогръцки и новогръцки език. Така Стефан Гечев заминава за Гърция, където живее в периода 1936–1942 г.

„Моите гръцки приятели” (1999) разказва за живота на Гечев в Гърция, за срещите, запознанствата и приятелствата с гръцки дейци, движението на отношенията се пренася от далечните 30-те години в по-ново време. Книгата е интересна не само като свидетелство за перипетиите и израстването на Гечев, формирането му като литератор и преводач от висока класа, но и разкрива непознати страници от историята и литературата на близката ни съседка. Като съдържание текстовете са разнообразни – биографични моменти се преплитат с размисли за гръцката поезия, за гръцките поети, богати с фактологичния си материал¹. Жанровата смесица между автобиографията, мемоара и есето, ескизите и очерците за отделни творци постига разнообразност и динамичност. На места текстовете се доближават и до анализа (например очерците за Георгиос Сеферис, Константинос Кавафис и др.).

Гърция и тогава, както и сега, е била притегателен център за учени и хора на изкуството. В днешния глобализиран свят срещата между културите и между хора от различни етноси е нещо съвсем естествено и обичайно, но в разказа за 30-те и 40-те години в книгата на Гечев всяко едно появяване на „българска следа”, захващането на български сюжет за мен носеше радост, беше като проблясък.

Тук ще откроя няколко сюжета, които ми се сториха интересни.

Вниманието ми беше привлечено от почти мистичната роля на старобългарския език, който, колкото и да изглежда странно, помага на Ст. Гечев да се приобщи към новата езикова среда. Още в началото на своя престой Гечев посещава в Атинския университет лекциите по византийска литература при професор Вайс, известен по своето време. Когато професорът разбира, че Стефан Гечев идва от България, като истински учен и педагог предлага процесът на обучението да бъде двустранен: Гечев да преподава уроци по старобългарски език на интересуващите се студенти, а те – на свой ред – да му помагат в изучаването на старогръцкия. Така старобългарският език става обменна монета на знанието. Гечев не само се доближава до своята цел да изучава език, но и се сприятелява с млади хора, които по-късно го запознават с поети, оставили неизлечим белег в живота на Гечев (например студентката Ирина го свързва с поета Костас Варналис, чийто живот Гечев спасява по времето на Втората световна война).

Вторият сюжет носи привкуса на нещо тайнствено, което ни разкрива, че Божиите пътища се неведоми. Във връзка със заниманията си по старобългарска литература на Стефан Гечев му се налага да отиде до Света гора, за да проучи и сравни ръкописи. Така попада в един от светогорските манастири – Ватопедския². Архондарисът го настанява в чудесна стая, в която е нощувалa кралска особа. За Гечев, свикнал с обикновените, спартански условия на другите манастири, този неочакван лукс, удобствата са като проява на чудо. На следващата сутрин петимата монаси от Съвета на Висшестоящите на манастира разкриват тайнственото си държание, разказвайки историята на обителта. Построена през Х век, в следващия век е ограбена и разрушена от арабски пирати. Част от монасите били избити. Останалите братя се разпръснали, но отново се върнали в манастира, възстановили го и дори го направили по-хубав от преди, благодарение на един брат, който намерил сили в себе си да ги събере отново. Този смел и боголюбив монах се наричал Пахомий, той бил българин и девет века след вдъхването на нов живот на манастира монасите считат за свой дълг да почитат сънародниците на Пахомий. Така паметта на Света гора се оказва неочакваният спасителен остров за Гечев, българската кръв – здрава и силна, българската смелост – непобедима. Тези български качества са захранили паметта и благодарността на гърците и са се превърнали във вълнуваща легенда.

Не по-малко интересни са срещите с личности, които са българи или са с български корен. Тези люде са оставили трайна следа в гръцката култура, история или в гръцкото ежедневие. По времето, за което разказва Стефан Гечев, длъжността пълномощен министър в Атина се изпълнява от Димитър Шишманов (1889–1945)³. Тогава синът на проф. Иван Шишманов е около 50-годишен, според спомените на Гечев⁴. Гечев го описва като сдържан, дискретен човек, неговото поведение е учтиво-хладно. Именно с помощта на Д. Шишманов Стефан Гечев остава в Атина за по-дълго време – министърът предлага да го назначи на вакантното място писар по иностранни езици в легацията. Така Димитър Шишманов изиграва ключова роля в живота на Стефан Гечев. Министър Шишманов се появява още един път в книгата – като човека, насърчил младия Арис Диктеос⁵, наскоро издал първата си книга, да продължи да пише своята 2

гледай да не те измами

булка някоя лукава

муленцето да ти вземе

с опашката му да останеш.⁸

Гърция се оказва последен пристан на внука-съименник на Гаврил Кръстевич, известен български обществен деец (Гечев 1999: 105-109). С присъщото си чувство за хумор Стефан Гечев разкрива образа на един обикновен, земен човек, далеч от бурния живот на известния си дядо. Кръстевич-младши става симпатичен на читателите със своята естественост и чисто човешки проблеми и мечти. Той носи в себе си знанието, че е наследник на прочут човек, но едновременно с това не се чувства „обременен” от семейната си история. Понякога природата, както знаем, е нужно да почива…

Другият по-голям сюжет, който заслужава специално внимание, е популяризирането на българската литература и култура в Гърция. По сведенията на Стефан Гечев в края на 30-те години на ХХ век българската поезия е почти непозната в Гърция, така че идването през 1938 г. на българска културна делегация в Атина, в лицето на композитора Панчо Владигеров и поетите Елисавета Багряна и Атанас Далчев е повод за Стефан Гечев да преведе, заедно с известния гръцки критик, поет и преводач от френски Клеон Парасхос, произведения на нашите лирици. По спомените на Стефан Гечев преведените стихове на Багряна са „Вечната и святата” и „Бретан”, а на Далчев – „Повест” и „Стаята”, които излизат преди идването на делегацията в най-голямото и престижно литературно списание „Неа Естия”⁹. С цел да бъде максимално точен в спомените си, Гечев предава и реакцията на самата Багряна – недоверие към Гечев и към професионалната преценка на двамата преводачи кои нейни стихотворения да бъдат представени на гръцкия читател.

Тези няколко превода на Стефан Гечев поставят началото на дълъг активен двустранен обмен между българската и гръцката литература. Можем само да се учудваме как един човек успява да промени статуквото и с упорита и постоянна работа да обогати и двете литератури чрез своето преводаческо изкуство. Няколко месеца по-късно (септември 1938) Багряна отново се появява на страниците на „Неа Естия” със стихотворенията „Сеизмограф на сърцето”, „Старата флейта”, „Ти искаше”, „Звезда”, „Сянката”, превод и бележка за авторката – Аргис Коракас¹⁰.

Десетилетният контакт между Гечев и неговите гръцки приятели води до създаването на „Антология на българската поезия” (1971). Идеята за Антологията е на Арис Диктеос – известен поет, преводач и литературен критик. От българска страна приемат замисъла му и дори предлагат кои точно да бъдат преведените автори. Стефан Гечев не само прави подстрочниците на стихотворенията, но и разказва на Диктеос интересни факти от техните биографии, които са включени в книгата.

В антологията са поместени 12 народни песни, най-старите поетични текстове са „Азбучната молитва” на Константин Преславски и „Молитва към Богородица” на Димитър Кантакузин¹¹. Тъй като сборникът е представителен, преведени са творби на петдесет и седем поети, творили в голям отрязък от време – от Ботев и Вазов до съвременните Николай Кънчев и Михаил Берберов.

За Арис Диктеос не е достатъчно само да преведе българските поети, но той се старае да „влезе” в нашата поезия, да стане съпричастен с нея, да я открие и предаде на гръцката публика като нещо наистина ново. Стефан Гечев помества дневникови записки на Диктеос, които и до днес не са много известни, а всъщност не само, че са точни, но и повишават нашето национално самочувствие. Прекрасни думи са написани за Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Веселин Ханчев, Пеньо Пенев, Блага Димитрова, Христо Ботев…

Ние, българите, обичаме да се виждаме в огледалото на чуждите очи, за да разберем, открием и осмислим собствената си ценност. Често пренебрегваме нашата история, собствените си автори, за да се преклоним на постиженията на другите. Не случайно още Паисий е открил тази черта от народопсихологията ни и е възкликнал: „О неразумни и юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин…“.

Затова тук ще се позволя да предам мнението на Диктеос за двама поети, които самата аз много обичам. За Атанас Далчев пише: Какво откритие! Какъв прекрасен поет!; Тези смайващи отношения на обич между външния и вътрешния свят на човека (Гечев 1999: 203).

А ето как гръцкият поет вижда Христо Ботев: …той е наистина велик поет. Революционни стихове като „Борба” например не познавам много в световната поезия на XIX в. (намирам го за много по-голям от Петьофи). И по-нататък: Величието му се състои именно в това, че той е избраникът да изрази националната съдба на народа си и той е сторил това с голямо достойнство и величие. В „Борба” Ботев надхвърля лиризма, за да се издигне до света на нравствената Идея – в това отношение, мисля, никой от по-късните поети не го е надминал – нито Милев в „Септември”, нито големият Вапцаров, нито някой от днешните живи поети. Той е Законодателят (Гечев 1999: 205 и 207).

Книгата на Стефан Гечев „Моите гръцки приятели” е написана увлекателно и с лекота на майстор, който е повелител на думите. Тук липсва двуплановостта и метафоричността на Гечевата поезия, заменени са от желанието да бъде точен в младежките си спомени и в оценките си за вече преселилите се в другия свят творци. Понякога авторът е лаконичен, друг път е пространен и това придава колоритност на прозата му. А там, където чувството за хумор и самоиронията не сдържат закачливите си усмивки, тогава се проявява истинската жизненост на текстовете.

„Моите гръцки приятели” би могла да се прочете като автобиографична книга, но и като вълнуващо пътешествие назад във времето, в Гърция от 30-те години на ХХ век, където с изненада и с вълнение срещаме нас, българите, за да преоткрием нашата история и култура и да намерим основание за гордост и национално самочувствие.

БИБЛИОГРАФИЯ

Багряна 1938: Е. Багряна. Стихотворения („Сеизмограф на сърцето”, „Старата флейта”, „Ти искаше”, „Звезда”, „Сянката”). – Неа Естия (Атина), N 282, 15 септ. 1938, с. 1245–1248.

Гечев 1999: Ст. Гечев. Моите гръцки приятели, книга трета. С., 1999.

Лавренов 1935: Ц. Лавренов. Пътни бележки по Света гора (1935). <http://www.svetagora.org/library/patepisi/04.htm>.

Δικταίος 1971: Ά. Δικταίος. Ανθολογία βουλγαρικής ποιήσεως, εκδόσεις «Δωδώνη». Αθήνα, 1971.

Текстът е публикуван в сборника „Властта на духа: Алберт Гечев и Стефан Гечев“. Редактори и съставители: В. Донева, М. Душкова, Р. Русев. Русе: Русенски университет „Ангел Кънчев“, 2013, , ISBN 978-619-7071-01-6, с. 29-34.

 

¹ Книгата е билингва – на български и на гръцки език.

² Ватопедският манастир е основан през 972–985 г. Той е един от най-големите и най-старите манастири на Атон.

³ Димитър Шишманов (1889–1945) е извънреден и пълномощен министър в Атина от 1935 до 1940 г.

⁴ Все пак да уточним, че през 1936, в годината на тяхната среща, Димитър Шишманов е на 47 години.

⁵ Арис Диктеос (1919–1983) – известен гръцки поет, есеист, преводач и литературен критик

⁸ Цитат по: Гечев, Ст. Моите гръцки приятели. С., 1999, с. 71. Всички позовавания и цитати в текста са по това издание.

⁹ Списание „Неа Естия” (Nέα Eστία) е най-старото литературно издание в Гърция. Основано е през 1927 г. от собственика на голямото издателство „Естия” Григориос Ксенопулос (Γρηγόριος Ξενόπουλος), който става първият му главен редактор. Излиза и до днес, без прекъсване. Следващите му редактори са Петрос Харис (Πέτρος Xάρης: 1935–1987), Евангелос Мосхос (Eυάγγελος Mόσχος: 1988-1998) и от 1998 досега – Ставрос Зумбулакис (Σταύρος Zουμπουλάκης). По страниците на списанието се помества гръцка и чуждестранна поезия и проза, критика, филологически изследвания и философски есета. В него са печатали редица значими гръцки автори от последния век.

¹⁰ Багряна, Е. Стихотворения („Сеизмограф на сърцето”, „Старата флейта”, „Ти искаше”, „Звезда”, „Сянката”). – Неа Естия (Атина), N 282, 15 септ.1938, с. 1245-1248. Линк към публикацията на Елисавета Багряна: <http://www.ekebi.gr/magazines/flipbook/showissue.asp?file=64445&code=2723>. Уточняването на някои факти от гръцката литературна и културна история, както и биографските справки на гръцки език дължа на поета и преводач Яна Букова.