КАКВО Е ДЕМОКРАЦИЯ? ИМА ЛИ У НАС ДЕМОКРАЦИЯ?
Доста често срещам в периодичния печат и в изказвания на наши политици за това, че нашата демокрация днес изостава от западните демокрации по едни или други белези. И съм се учудвал, че тези автори сериозно мислят, че ние сме демократично общество. Вероятно те се подвеждат от факта, че у нас има някои външни белези на това, което наричаме „демокрация“: парламент избран при свободни избори, президент избран от народа, министерски съвет, отговорен пред парламента, независима съдебна власт и т. н. Да, имаме цялата тази красива фасада. Но истинска демокрация нямаме. Все още нямаме. Западните демокрации имат също някои от отрицателните черти в обществения живот, които се появиха и у нас след промяната: престъпност, корупция, парламент, в който болшинството налага безпрекословно волята си над опозицията, и т. н. А все пак съществуват съществени разлики между истинската и нашата демокрация. Например: у нас идеята за демократичен строй се свързва в съзнанието на огромен брой хора с мисълта, че „мога да правя каквото си искам, и то почти безнаказано“. Това на практика означава пренебрежение (подсилвано от ежедневната практика) към органите на реда и към тези на съдебната власт. Може би до известна степен те и заслужават такова отношение. Но подобно поведение води много бързо към хаос.
Известно е, че живите организми – включително обществото – са създали открай време структури, които се противопоставят на бързото нарастване на ентропията – една величина, която показва до какъв стадий една организирана система ( в случая обществото) се е предвижила към хаос съгласно втория закон на термодинамиката. У старите демокрации, въпреки някои изброените отрицателни явления, структурите за борба с хаоса действат, общо взето, ефективно, така че структурата не само се противопоставя на хаоса, но се и развива към по-голяма свобода на личността. Болшинството от жителите на едно демократично общество са активно на страната на реда и въпреки съществуването на различни партии, изповядащи различни обществени идологии, между тях съществуват определени правила на поведение, които омекотяват конфликтите в името на просперитета на обществото.
Достигането до такъв етап на демокрация е резултата на дълга еволюция, често не много мирна. Ще си позволя да напомня някои исторически факти.
За първи път в историята демократичен строй се установява в V век преди Христа в Атина. За да се стигне до този строй, е трябвало да минат повече от 200 години на борби между партиите – от Солон до Перикъл. Последният е очертал така демократичния строй (според Тукидид):
„За първи път в историята демократичен строй се установява в V век преди Христав Атина. За да се стигне до този строй, е трябвало да минат повече от 200 години на борби между партиите – от Солон до Перикъл. Последният е очертал така демократичния строй (според Тукидит): „Ние се наричаме демокрация, защото управлението е в ръцете на мнозинството, не на малцинството. Но докато законът осигурява еднаква справедливост за всички в частните спорове, стремежът за издигане (на личността) също така се признава. Когато един гражданин е по-издигнат по някой показател, той се избира за обществена служба като отплата за заслугата му. Бедността не е пречка един човек да бъде полезен за страната, независимо дали е от виден или долен произход. В обществения живот няма недостъпни неща, а в частните ни отношения ние не подозиираме един-другико, не се сърдим на съседа, ако действа според желанието си. Не го поглеждаме сърдито, когато ни стане неприятен, без да ни вреди… Дух на взаимно уважение преобладава в обществените отношения. Ние не извършваме престъпни деяния, защото уважаваме властта и закона.“ *
Това е казано преди две хиляди и петстотин години. Можем ли да кажем днес, че нашето общество отговаря на тази дефиниция на демокрацията?
Горе-долу същият срок от два века е трябвал на английското общество (от Кромуел – XVII век, до XIX век), за да постигне онази демокрация, която служеше за пример на цял свят. Подобен път измина и френското общество (XVIII-XX век), след като преживя четири революции и толкова диктатури и реставрации. А ние?
Ако погледнем обективно на нашата история, sine irae et studio, не може да не установим, че българският народ надали е живял в демокрация повече от 3-4 години. Наистина през втората половина на миналия век, когато нашето Възраждане беше започнало да привлича голяма част от народа, се бяха образували определени нашенски демократични структури, които имаха белезите на истинска демокрация: читалища, черковни и училщни настоятелства, общински съвети и т.н., в които вземаха участие дълбоки слоеве от народа. Бяха избирани най-заслужилите и уважавани хора. Този процес можеше да доведе до едно узряване на нашия народ, ако не беше спрян от прекалено рано настъпилото освобождение.
Всички революции през последните 400-500 години, избухнали и ръководени от хора, които искат да установят по-справедлив обществен ред, са завършили с диктатури. Това е есттествен процес. Революцията идва да разруши старите обществени структури и да изгради нови. Но разрушението става лесно и бързо, а изграждането – бавно и мъчително. Ентусиазираните от перспективата за бързото настаняване на земята на обещания рай скоро разбират, че всъщност положението им е станало по-лошо отпреди. И ръководителите на революцията са изправени пред дилема: да се откажат, или временно да принудят хората (които – и отчасти с право – съдят за обществения строй по стомаха си) да се запретнат и построят въпросния рай. Някои диктатури са траели малко време (якобинската 3-4 години), други дълго – в зависимост от степента на развитието на населението: в СССР 70 години. И също така обикновено революциите завършват с реставрация. След Кромуел – Чарлс II. След Робеспиер – Наполеон , след него Шарл X и Луи XVIII. След революцията от 1830 -Луи Филип – кралят буржоа. След 1848 – Наполеон III. След Сталин – бавен процес на либерализация, който по икономически съображения се ускори внезапно и достига бързо до реставрация. Н е изключено в бъдеще, в недалечно бъдеще, нова диктатура с неясна (смесена) идеология. Подобни процеси доведоха и другите социалистически страни до подобен резултат.
Тези процеси в нашите страни се извършиха чрез „нежни революции“. Една част от общественото мнение (даже у нас) беше узряла за промени Примерът на проспериращите западни демокрации беше съблазнителен. Обещаваше на нашите доста изстрадали народи от материален и духовен недоимък, от подтискането на основните човешки свободи, че щом направим „нежна революция“, едва ли не в 2-3 години ще се превърнем в просперираща държава от западен тип. Това трябваше да се постигне с освобождаването на частната инициатива и с обещаваната помощ от западните страни.
Kакто марксизмът, който представлява една почти съвършена теоретична конструкция, се провали (защото не вземаше най-важното – човешкия фактор, който трябва да осъществи в живота тази структура), така и сега не се взе предвид човекът, неговите навици, неговите изисквания, наследените черти от едно 50-годишно минало. Не се взе предвид и това, което казах по-горе: неговото абсолютно непознаване на духа на истинската демокрация. Чудно ли е след това, че голяма част от хората разбраха свободата като слободия, понякога престъпна, а частната инициатива – като по-големи или по-малки бизнеси, провеждани със „свободни“ средства, което доведе до състояние , когато обикновеният човек започва да изпитва носталгия за недалечното минало, когато имаше поне едно нещо – някакво относително равенство, макар и в бедността, и някаква сигурност във всекидневния живот.
Тази напълно оправдана носталгия доведе до резултата от последните избори**. Същият процес се разви и в другите бивши соц страни (с изключение на Чехия), и то по подобни на нашите причини: след 1922 година Полша живя под диктаторското управление на маршал Пилсудски (до 1935 година), Унгария – под това на адмирал Хорти (от 1920 до 1944), Румъния – най-напред под кралска, а след това и под фашистка диктатура. Очевидно и в тези страни идеята за „демократично“ общество се свързва със свобода „без граници“. Оттам – отдръпването на обикновените хора от „новото“ и след това до една „контрареставрация“, само че социалистическите партии, които дойдоха на власт, искрено или не, бяха принудени да приемат определени елементи от новоустановената системана пазарна икономика, т.е. на капиталистическото общество. В това няма нищо лошо, дори напротив. Само че болшинството от населението, което според наскоро обнародвана анкета в един ежедневник предпочита хляб пред свободата, когато установи, че сега хлябът пак не е достатъчен, а свободата – ограничена по различни начини, при следващи избори можеда се насочи отново към „други политически хоризонти“, т.е. да продължи дестабилизацията, а то значи, че установяванетона истинска демокрация у нас заприличва все повече на линията на хоризонта. Или конкретно казано, нашето общество ще се превърне в общност, в която богатстватапринадлежат на 5-6% от хоратас около 10% техни помагачи. Останалите хора ще живеят на границата на нищетата, без да се интересуват от такива теоретични въпроси като „ демокрация“, „свобода“ и т.н. Перспективата е неприятна, но твърде възможна. За да се избегне това, не ечудно, ако сега управляващата партия (става дума за БСП – бел.ред.) премине постепенно към една повече или по-малко прикрита „парламентарна“ диктатура. Това не би било трагично, при условие че хората, които я провеждат, имат напълно „чисти ръце“.
Твърдо съм убеден, че истинска демокрация може да се установи в дадено общество само тогава, когато огромното болшинство хора са сигурни за утрешния ден. За това, че ще имат необходимото.
И така, за истинска демокрация у нас не може да се говори. Може да кажем само, че е поставено някакво далечно начало. Пътят до демокрацията обаче е труден и той ще трябва да се измине в течение на много години, изпълнени с полудиктатури, полуреставрация, с нови ре-реставрации, докато тези години в ума на хората узрее мисълта, че ако наистина пожелаят да живеят в демократична страна, трябва да осъзнаят:
1) че капиталът трябва да стане от лихварски производителен;
2) ако искаме да живеем в демократична държава, трябва да разберем, че за да бъдем свободни в обществото, трябва да отстъпим част от свободата си в полза на обществото;
3) че ако искаме да живеем в истинска демокрация, хората, които имат, трябва да отстъпят част от егоизма си в полза на другите.
Истинската свобода и относителното благоденствие могат да настъпят само тогава, когато всеки от нас разбере, че можем да бъдем свободни и сравнително благоденстващи само ако другите се ползват със същата свобода и сравнително благоденствие. А това, поне при днешния хаос, е дълъг процес. Но ако не се влияе от всички, които магат да влияят на хората в тази посока, ние ще продължим да се въртим в омагьосания кръг на полудиктатури и полудемокрации, докато изтощим жизнените сили на нашия търпелив народ.
За постигането на тази цел – създаване на истинско демократично общество, е нужно обединението на всички хора с добра воля. Става въпрос да се създаде едно обетивно обществено мнение, което да придобие такава тежест, че да не може да бъде пренебрегвано нито от политици, нито от капиталисти (докато все още не са съвсем обединени). Да стане, ако щете нещо като мода – силните да отстъпват доброволно от излишното си, да зачитат свободата на хората в рамките на закона. Така, както е обяснил това преди 25 века Перикъл.
Иначе – ще повторя още веднъж – сме осъдени на бунтове и революции, на диктатура и реставрации, на войни и хаос, и унищожение.
Това не са празни заплахи. Запомнете: или отказ от част от свободата и от част от богатствата в полза на обществото, или хаос.
* – От надгробната реч, произнесена от Перикъл (431/430 г. пр. Хр.) в чест на падналите в Пелопонеската война атиняни, бел прев. Пълния текст в превод на български от Светлана Янакиева
** – Става дума за изборната победа на БСП от декември 1994 година.